Втори шанс

„Животът ни се дава при изричното условие, че ще го браним до последната минута. ” –Чарлз Дикенс

Диляна пътуваше в претъпкания автобус. Дребни капчици пот се стичаха по челото й и я влудяваха. Мъжът до нея четеше някакво списание, а шумоленето на страниците я караше да потропва нервно с крак. Всъщност за раздразнението й не бе виновен нито горещия автобус, нито човекът до нея. Причината беше съвсем друга... или по-скоро причините.
„В скапания ми живот всичко е в множествено число... ”каза си тя.
Диляна се подхилна и спътникът й по седалка я погледна, но веднага отмести поглед обратно към статията, от която бе видно заинтригуван. Крайчеца на страницата, на която бе отгърнал я гъделичкаше леко по ръката. Тя опита да се дръпне, но правостоящия до нея я притискаше така, че не можа да си позволи подобен лукс. Тя благодари, незнайно на кого, че все пак има място, и затвори очи. Краят на страницата продължаваше да я гъделичка, хората продължаваха да се бутат, слънцето все така печеше като в Ада. Само че Диляна вече не беше при всичко това...
„Животът ми в последните години може да се събере в няколко изречения... ” с горчивина си мислеше тя, докато автобусът минаваше покрай живописни поляни и гори, които съзнанието й отказваше да види. Тя бе отворила очи, но гледаше безразлично през прозореца. Всичко, което ставаше извън нейния вътрешен свят, не я засягаше.
Диляна видя отново разплаканото лице на майка си, думите, които може би винаги ще си останат запечатани в паметта й:
- Защо всички други успяват, а ти все се проваляш!
Това бе второто й неуспешно кандидатстване за медицина. Много добре знаеше защо се проваля, но майка й отказваше да го проумее.
- Медицината е последното нещо, което бих учила ако не беше проклетата ти мания да ме видиш лекарка. Чудя се как една майка може да постъпва толкова егоистично!
Така беше завършил последният им „разговор” преди два дни, след който Диляна съобщи на родителите си, че заминава да си търси късмета във Варна. Сега й се струваше, че това е било преди сто години.
И тогава неочаквано тя го почувства. Усещането за безнадеждност. То се появи първо далечно и неприятно, а после връхлетя с цялата си сила. Диляна си пое дълбоко въздух и погледна през прозореца. Човекът до нея я гледаше с любопитство.
- Добре ли сте?-попита той.
- Да, добре съм.
Леко треперещ глас, пресилена усмивка. Чувството обаче не си отиваше, тя НЕ БЕШЕ добре. Но как по друг начин би могла да отговори? „Не, не съм добре, моля ви помогнете ми. Накарайте чувството, че ще се проваля да се разкара, както и тази самота, която сякаш е изпълнила всяка клетка на тялото ми...”
Нямаше кой да й подаде ръка, трябваше да се справи сама. Накрая се примири. Остави съзнанието си да си рисува какви ли не ужасни сцени от бъдещия й живот.
Надали обаче то беше готово за това, което последва.

Диляна бе успяла да си наложи спокойствие и вече 10 минути следеше унесено носещите се над автобуса облаци. Винаги беше харесвала облаците. Най-вече буреносните. Преди години (когато майка й я накара да започне с химията и биологията) рисуваше само облаци. Бели и пухкави, сиви и начумерени... облаци, облаци. И беше щастлива. Учителят й по рисуване в училище й беше казал, че има голям талант. Веднъж тя му занесе една от своите картини и той остана наистина възхитен. Когато не рисуваше небето, Диляна изобразяваше пейзажи. Беше най-добра в зимните пейзажи, въпреки че те се рисуват толкова трудно. Тя притежаваше нещо, което само талантливите хора можеха-вдъхваше живот на творбите си.
И до днес помнеше този ден. Учителят й по рисуване надвесен над зимния пейзаж, загледан сякаш вътре в картината.
- Ще ми подариш ли тази рисунка?-попита той и й се усмихна ведро.
Диляна отвърна на усмивката, а сърцето й подскочи щастливо в гърдите. Подари му я и тогава реши, че иска да рисува. Когато каза на майка си обаче, мечтата й повяхна. Никой не може да убие една мечта така добре като майката.
- Това е абсурдно! –почти бе извикала тя. –Да не би да си си загубила ума?Кой купува днес картини, как ще се издържаш, как ще живееш?!
Диляна й донесе една от любимите си картини и гордо й я показа. Тогава майка й я излъга. Диляна знаеше, беше сигурна...
- Хубава е, но не е нищо особено.
Студеният тон и категоричността на думите убиха стремежа към рисуване. И тя се захвана с химията...
Дълбока въздишка се откъсна от душата й. Отново затвори очи, за да не вижда красотата на облаците. Как й се искаше да подтисне желанието да ги нарисува...

Събуди се от чувството, че нещо адски тежко и студено лежи в скута й. Навсякъде миришеше на изгоряло. Диляна не смееше да погледне. Усещаше с всичките си сетива, че е по-добре да не отваря очи. Прокара ръце към стомаха си и напипа голямото желязо, което я притискаше. Господи, така й тежеше. Няма ли кой да го махне?!
„Не изпадай в паника” повтаряше си тя, но знаеше, че всеки момент ще се разкрещи. Не можеше да държи повече тази истерия в себе си. Изкрещя силно и пронизително. Все още не искаше да отваря очи, нямаше да ги отвори. Знаеше, че ще сънува видяното до края на живота си.
Някой до нея се размърда. Явно се беше събудил от вика й.
„Това е мъжът със списанието, жив е, жив е!”
И без да иска Диляна отвори очи...
Автобусът се беше блъснал отляво, но сега стоеше доста встрани от пътя, преобърнат на дясната си страна. Тя не знаеше това, но виждаше, че освен желязото, върху себе си имаше още поне трима човека, които не помръдваха. Лицата им бяха изцапани с кръв, която се стичаше в краката й. Миризмите на дим и кръв станаха едно цяло, Диляна усети дори вкуса им. Имаше рана на главата, която кървеше, но тя не можеше да мръдне ръцете си, за да провери колко е сериозна. „Какъв късмет да си отдясно. Днес ми е щастлив ден... ”мислеше си тя. Повдигаше й се.
- Какво стана?
Мъжът до нея се опитваше да се размърда.
- Явно сме катастрофирали. Не си отваряй очите.
- Защо?... О, Господи! – изкрещя той.
- Предупредих те.
- Тук е като в кланица.
- О, защо не млъкнеш и не измислиш начин да се измъкнем оттук.
Паниката растеше, не можеше да й се противопостави, просто не можеше!
- В списанието ти не пише ли някой добър съвет за измъкване от горящ автобус, в който си затиснат от желязо и три-четири трупа?!
Мъжът я зашлеви с незатисната си ръка. Ударът не бе силен, но й помогна да осъзнае, че изпада в шок.
- Съжалявам, съжалявам... - проплака тя и се опита да извърти глава към него.
Погледна го. Желязото беше затиснало и него. Стоеше със затворени очи, правеше се, че не усеща струйките кръв, които се стичаха от раните по главата му, а устните му бързо се мърдаха. Молеше се.
„Дали това ще му помогне?” запита се тя. Отмести поглед от него, затвори очи и го запита:
- Как се казваш?
- Какво? Боже, какво значение има в момента... - простена той.
- Няма да има значение, ако умреш. В момента да не загубиш съзнание е най-важното. Надали ти се умира. На колко си?
- На 27... след два дни имам рожден ден.
Иронията в гласа му й подсказа, че той се взема в ръце.
- Аз съм Диляна.
-Стефан.
Настъпи мълчание, след което той я попита за годините й.
- Почти 21. Нали не си отваряш очите?
- Не.
- Добре.
Отново тягосно мълчание. Времето сякаш бе спряло.
Диляна и Стефан стояха все така затворили очи, чудейки се защо не идва помощ. Нима един обърнат автобус беше толкова труден за виждане?

Скоро чуха някой от предните седалки да крещи за помощ. По гласа не можеше да се познае дали е мъж или жена. Писъците изпълниха въздуха, остри и плашещи. Диляна усещаше, че й се повръща, кръвта блъскаше в слепоочията й, а стомахът си чувстваше като пихтия. Нервите й не издържаха, писъците не спираха...
-Млъкни!Просто млъкни!
Зповедническият тон и най-вече силата в гласа й накараха, този който крещеше да замълчи изведнъж. После Диляна ясно чу риданията му, но сякаш си отдъхна.
-Благодаря. -каза Стефан уморено.
Тогава тя отвори очи отново, за да го погледне. Той бе съвсем пребледнял, устните му бяха пресъхнали и напукани. Вече не се молеше, изглеждаше като човек, който се е отказал да живее и само чака момента, в който ще се отърве.
- Хей, защо не ми разкажеш нещо за себе си?-каза тя. -Имаш ли си приятелка?
- Имах си.
- Защо в минало време?
- Защото нещата не се получиха. Обичам я и тя ме обича, но просто... и аз не знам. Не се разбирахме, карахме се, скучаехме заедно. Да се разделим беше добро решение.
- Разкажи ми нещо за нея.
Гласът й звучеше почти жизнерадостно. Сякаш се намираха в кафене, а не затиснати в автобус, който можеше да се запали може би всеки момент...

Малко по малко Стефан се съвземаше. Сякаш мислите за момичето, което обича му даваха сили. Диляна го слушаше отнесено и се чудеше кога ще пристигне помощ. Опитваше се да познае колко време стоят под това желязо. Надяваше се просто на нея да й се струва, че времето минава бавно, защото колкото повече се бавеха линейките, толкова повече нямаше да усеща тялото си от кръста надолу. Миризмата на дим и кръв я обгръщаше, сълзите сами падаха от очите й... А колко далечни й се струваха проблемите с майка й, неизвестното бъдеще. Сега й се искаше просто да ИМА БЪДЕЩЕ!
„Не искам да умра... ” помисли си с ужас тя.
”Май не се беше сещала, че това е доста възможен изход от ситуацията, а?”
-... и тогава напуснах родителите си и отидох във Варна. -каза Стефан, поглеждайки към спътницата си.
Това, което видя не му хареса. Диляна гледаше някъде пред себе си сякаш се бореше с хиляди чудовища. Кръвта по лицето й, пълните с ужас очи и постоянно реещият се поглед, го накараха да настръхне.
„Мой ред е да й помогна” каза си той.
- А ти имаш ли си приятел? –повиши тон, за да я върне към действителността.
Диляна чу гласа му като в просъница. После усети как Стефан я дърпа за ръката и повтаря въпроса си.
- Вече не. - отговори тя.
Думите излязоха като от дълбока бездна.
- Какво стана? - не се отказваше Стефан, уплашен, че момичето губи връзка с разума си.
Упоритостта му даде резултат. Тя примигна няколко пъти, като че ли се будеше от сън.
- Изневери ми. И то не един път.
- Съжалявам.
- Преодолях го. Беше преди почти година. Оттогава съм сама.
Насред катастрофата, затиснати безпомощно в автобуса, Диляна и Стефан потънаха в задушевен разговор. Усещаха как животът им се изплъзва и си споделиха неща, които не бяха казвали никому. Чувството, че няма да се измъкнат живи от автобуса бавно, но сигурно се загнезди в душите им и те се опитваха да го прогонят, описвайки любимото от живота. Сякаш с думи можеха да го задържат... Накрая Стефан не издържа и каза:
- Диди, не искам да умра! Самата мисъл, че никога повече няма да видя близките си, или пък дори това, че няма да правя ежедневните досадни задължения НИКОГА ПОВЕЧЕ ме изпълва със страх...
- И мен. А като си помисля, че тази сутрин мразех живота си. -отговори тя. –Сега към напът да го загубя. Заслужавам да го загубя.
- О, не говори така! Не може това да е всичко. Не може да сме се родили, за да умрем така нелепо. Би било жестоко да си отидем точно на прага на бъдещето.
- Мисля, че това е всичко... - отчаянието в гласа й го накара да потрепери. –Не се самозалъгвай.
- Не може да се случи на НАС!
- Защо не? С какво сме по-различни от труповете наоколо?
- Все още сме живи. Може би това е знак, че сме доста по-различни!
- Ако скоро не дойде помощ надали някога ще мога да ходя отново. Това също ли е знак?
Болката я докарваше до полуда. Знаеше, че е злобна и черногледа, но така я болеше! И тази миризма...
- Искам да се махна, искам да се махна оттук!
Диляна се разплака и сведе глава. Стефан протегна незатиснатата си ръка и докосна рамото й:
- Скоро ще ни помогнат.

Час по-късно Диляна се събуди от крясъци. Те отново идваха от предните седалки. Този път не се опита да накара човека да млъкне.
„Може би така ще ни чуят. ”помисли си тя.
Осъзна, че през цялото време надеждата е била с нея. ”Или ще те побърка, или ще те спаси. ”беше казал Стефан. И беше дяволски прав. Надеждата е сила. Благодарение на нея животът придобива смисъл, макар понякога фалшив.
„Какво би правил човекът без своята надежда?” запита се тя, но нямаше време да си отговори. Точно в този момент звукът на приближаващи се сирени изпълни всичко и изпъди мислите й.
Диляна погледна с радост Стефан. Той отвори очи, беше ги чул. Леко й се усмихна, след това отново потъна в неспокойна дрямка...

И до ден днешен тя не помнеше какво точно бе станало после. Само отвреме-навреме спомените се връщаха, за да й напомнят, че беше оцеляла по чудо, че е длъжница. Виждаше притеснени мъжки лица, силни светлини, Стефан с изкривено от болка лице... Беше чула писъци, които сковават душата в ужас, от който няма измъкване. Собствената й болка тогава бе най-яркият й спомен-разкъсваща вътрешностите й... После болницата, родителите й, немите им упреци, мъчителното й възстановяване. И дори често да сънуваше всичко това, то вече нямаше значение-Диляна го бе оставила в миналото.

Сега, година по-късно, вземаше целия този товар и отиваше на гроба на Стефан. Присядаше кротко и провеждаше кратки монолози, вярвайки че той я чува. Понякога й се струваше, че тя трябва да е на негово място, защото тя беше тази, която не ценеше живота. Тя беше неблагодарницата, отхвърлила дадения й дар. Тогава вдишваше дълбоко възух и се усмихваше. Имаше защо да се радва – всеки ден над земята е прекрасен ден. Защото в крайна сметка, мислеше си тя, единственото, което има значение е, че си жив...