Да загубиш себе си - І част

“Няма нищо по-печално от живота на жени, които са умеели само да бъдат красиви”

Фонтане


Облечена в най-новия си марков костюм Рая седеше до мъжа, който всички в залата гледаха с възхищение и страхопочитание. Той говореше, но думите му минаваха през ушите й без да им бъде обърнато и капка внимание. Беше така близо до него, усещаше топлината, която излъчваше мускулестото му тяло, но тази топлина не можеше вече да я стопли. Тя не го обичаше, никога не го беше обичала, но беше свързана с него чрез най-голямата сила на света-силата на парите.
Заседанието свърши и Рая механично пое към кабинета си-разположен точно до неговия. Влизайки там тя вдигна завесите, за да пусне първите слънчеви лъчи, които нежно погалиха лицето й. По него се четеше само хладно спокойствие, което скоро се смени с угриженост. През главата й отново мина онази мисъл, която я държеше будна всяка вечер, онази която я тормозеше докато говореше с приятели, докато пиеше сутрешното си кафе-всеки ден, всеки час... Мисълта, че нищо, което притежава не е истински нейно, че дори тя самата е притежание на някой друг... Каква беше всъщност? Какъв беше истинският й смях, обичаше ли да яде лазаня или я обичаше заради него? Имаше ли приятели или те бяха негови приятели? Луташе се из дълбините на душата си, но и там не се откриваше-толкова отдавна някой друг направляваше мислите и чувствата й... Горчива сълза се спусна към устните, Рая я избърса-както беше правила милион пъти досега.

Всичко започна преди 2 години и половина. Рая беше 18 годишна с нетипична за другите момичета красота, която очароваше всички мъже около нея. За нейно голямо съжаление живееше в малък, провинциален град, където амбициите и мечтите й не можеха да се осъществят. Искаше да живее в големия град и да изпита премеждия, за които дори не беше чувала.
След като завърши гимназия я приеха да учи в София. Оказа се сред непознати в студентско общежитие. Скоро обаче се сприятели с няколко момичета и една вечер решиха да отидат на клуб. Прекарваха си чудесно-пиеха коктейли, а Рая развеселяваше всички с безбройните си смешни истории и жизнерадостния си смях. Изведнъж към тяхната маса се приближи чаровен мъж и за нейна голяма изненада й предложи танц. Избягвайки разтревожените погледи на новите си приятелки тя се отправи към дансинга. Казваше се Деян и след края на танца се присъедини към тях и плати сметката. На предложението му да я изпрати тя отговори положително без дори да се замисля и усмихвайки се тръгна бавно по улицата, очаквайки Деян да я последва. Той обаче бързо я хвана за ръката с думите:
- О, не, няма да се прибираш пеша. Да отидем до паркинга-колата ми е там.
Когато той стигна до лъскавото червено Ламборджини и й отвори вратата тя остана на мястото си и глуповато попита:
- Това твоята кола ли е?!
- Ами да-отговори той с усмивка.
Успя да каже само “Уау” и бързо се шмугна през отворената врата.
Деян я откара до общежитията и спирайки пред тях й каза:
- Момиче като теб не трябва да живее тук... Е, ще се видим ли пак?
Тази картина беше минавала хиляди пъти през главата й. Дори сега, загледана през прозореца на кабинета си Рая си припомняше тази среща и първите седмици на връзката им. Спомни си магнетизма на усмивката му, силата на тялото му... Но най-силно в паметта й се беше запечатал погледа, с който я гледаше. Тогава тя си мислеше, че той издава любов, но сега знаеше, че разкрива просто задоволство от факта, че я притежава.
Опита се да се разсее с папките, които лежаха на бюрото й, но спомените препускаха все по-назад и по-назад... изпита отново щастието, което една връзка носи в самото начало. Тогава живота й беше приказка-Деян я водеше в най-хубавите заведения, запозна я с някои от приятелите си, дори й купи няколко дрешки, които тя загледа в една витрина. Скоро той започна да й купува бижута и все нови и нови дрехи. За сметка на това разполагаше с цялото й време и Рая постепенно изостави приятелките си и ученето. На родителите си каза, че си е намерила добре заплатена работа, а след няколко месеца се премести да живее у Деян. Редовно ходеше на фризьор, маникюр, педикюр, солариум и разполагаше с джобни пари, с които пазаруваше от бутиците. Самозалъгваше се, че е самостоятелна, втълпяваше си, че обича този мъж, който й даваше според нея всичко, от което се нуждае една жена. Всички й завиждаха, че е е с него, защото го мислеха за страхотен човек, но истинската си същност той разкриваше само пред нея, само тя виждаше звяра под красивото човешко лице. Той говореше малко, не обичаше словоизлиянията и празните приказки. Човек рядко можеше да го види да се смее с цяло гърло, истински. Усмихваше се от благоприличие, ако имаше начин дори щеше да си спести това удоволствие. Деян не хабеше нервите си на вятъра, но ядосаше ли се ставаше друг човек. Можеше да те обиди или похвали с две думи, но стойностни... на никого не разказваше за миналото си, нямаше близки приятели, а само бизнеспартньори и познати. Странният характер и красивата обвивка образуваха мъжа, с който Рая тогава си мислеше, че е щастлива... Телефонът прекъсна мислите й и тя реши, че е крайно време да завърши работата си с папките. Започна, но спомняйки си вечерта, в която животът й се обърна тя захвърли всичко, примирявайки се с нахлулите в главата й спомени.
Бяха заедно вече повече от година когато една вечер, измъчвана от съвестта си Рая отиде във всекидневната, където Деян гледаше телевизор и сядайки предпазливо до него му каза:
- Искам да поговорим...
Той я погледна разсеяно и продължи да гледа в екрана, очаквайки да го остави намира. Тя обаче не стана, при което той изгаси телевизора и се обърна към нея с думите:
- Добре, какво има?
- Защо си с мен?
Въпросът й беше изненадващ, но не и за Деян. Той знаеше отговора и й го каза директно, без заобикалки:
- Защото си красива.
- Само заради това ли?!
- Главно заради това...
Гняв се изписа на лицето й, очите й се насълзиха, но не си позволяваше да заплаче. Удари го през лицето, изтича до спалнята и се хвърли на леглото. Играеше театър-добре го знаеше... и двамата го знаеха, но тя не можеше така лесно да се примири с обидата. Деян бавно я последва, седна на леглото и обръщайки лицето й така, че да го вижда й каза:
- Никога повече не смей да ме удряш!Ако искаш си върви, но няма къде да отидеш-заряза приятелките и образованието си, всичките ти дрехи са купени от мен, аз те притежавам... помисли си хубаво върху това!
Кратко, точно и ясно-както винаги.
Рая го гледаше втренчено, а той без да каже нищо повече загаси лампата и я остави сама. След малко лежейки все така тя чу силен трясък от счупване на чаша, а после шума от телевизора... сякаш нищо не се беше случило.
Дълго размишлява в тъмнината. Разбра в какво се беше превърнала-просто в отлично допълнение към Ламборджинито. Чувстваше се като боклук, така лесно се беше поддала на чара и главно на парите на този мъж... и най-лошото е, че беше привикнала към начина му на живот, беше привикнала да разполага с много пари и то неговите. Вече не можеше да се измъкне-живееше при него, той й плащаше всичко... нямаше образование, за да си намери работа. Знаеше, че макар и по странен начин Деян я обича. Затова реши да му поиска работа, за да има свои собствени пари, или поне да си внушава, че са нейни. Излезе от спалнята и отново отиде при него, само че този път небрежно се подпря на стената казвайки:
- Искам да ми дадеш работа във фирмата.
След като й хвърли бърз поглед той отговори:
- Ще имаш работа-като моя секретарка... парите са достатъчно.
След като получи това, което желаеше Рая каза “лека нощ” и побърза да си легне, за да не чува гласа му. Но той така и не й отговори, може би и за него нямаше да е лека...