„Torn apart at the seams and my dreams turn to tears
I'm not feeling this situation
Run away try to find that safe place you can hide
It's the best place to be when you're feeling like... me!”
Bullet for My Valentine, “All These Things…”

Цвети седеше на парапета на прозореца в стаята си, покрила лицето си с ръце, за да не гледа надолу. Още от дете се ужасяваше от височини, а сякаш за наказание родителите й бяха купили жилище на деветия етаж. Беше страшно, ужасно страшно, но не толкова колкото бъркотията, царяща в живота й. Винаги нещо се объркваше. Винаги. Само ако имаше куража да се пусне, да зареже всичко, да достигне спокойствието, към което се стремеше...
- Какво правиш пак, глупачко? – сестра й Теди беше влязла безшумно – Защо просто не се хвърлиш веднъж завинаги и не направиш добро на целия свят като го отървеш от жалкото си присъствие?
- А теб никой ли не те е учил да чукаш? – отвърна й сухо.
Не трябваше много на кой да е страничен наблюдател да усети напрежението между двете сестри. Бяха твърде различни, за да могат да се разбират някога...
Но дълбоко в себе си Цвети болезнено усещане истинността в думите на другото момиче. Знаеше, че води изключително безсмислено съществуване. Имаше приятел, с когото често се караха, родители, които не я забелязваха, приятели, които никога не успяваха да постигнат пълноценно общуване, и сестра която я мразеше. Колко по-зле от това можеше да стане?
- Да не би случайно днес да си учила за контролното по математика утре? – попита Теди.
- Утре имаме контролно по математика!? – зяпна Цвети.
„И дори в училище съм изключително посредствена...”, каза си на ум.
Теди се задоволи единствено с това да въздъхне театрално и да й хвърли един презрителен поглед, тип „Всички знаем колко си безнадеждна”.
- Чудя се как изобщо е възможно да сме от един и същ биологичен вид – добави Теди, и тръгна към вратата, взела един сборни – Довечера съм на концерт с компанията, така че не ме чакай. Ще имаш цялата стая за себе си – да ревеш шумно цяла нощ, да слушаш сълзлива музика, да се режеш или каквото там друго побъркано правиш като си сама. Хъх!
Очите на Цветелина се напълниха със сълзи, но тя не им позволи да потекат по бузите й.
- Няма да стане! – извика, махна се от прозореца и с ярост захвърли най-близкия стъклен предмет към стената. Почувства се по-добре и, поуспокоена, се наведе да види какво точно е строшила. Беше мъничката, деликатна кристална розичка, която приятелят й беше подарил за св.Валентин.
- О, какво направих – натъжено прошепна и се наведе да събере парченцата. Едно от тях се заби в ръката й и кръвта потече силно, ярка, червена, стичайки се към белия килим. Вместо да я избърше, тя стоеше и хипнотизирано я гледаше.
„Аз те разбих и ти ме нарани...”

Следобеда, вече възвърнала известна доза от самообладанието си, Цвети излезе с приятелите и гаджето си. Едно от най-хубавите неща във връзката й беше това, че двамата движеха в една и съща компания.
- Ей, здравей! – поздравиха я другите.
- Здравейте!
- Как си? – попита Ели, една от приятелките й притеснено – Изглеждаш така уморена... Да не би да си болна?
- Не съм – обидено отвърна Цвети, засегната от думите й – Да кажем, че просто днес не е един от дните, през които се чувствам и изглеждам особено красива...
„Ако изобщо всъщност имам такива дни.”
- В моите очи винаги си красива – намигна й Наско, нейният скъп приятел, докато се навеждаше да я целуне. В този момент тя се зарадва, че има такъв прекрасен и мил човек като него до себе си.
- А ти си перфектен! – тя обви ръце около врата му и унесена в щастливи мисли, затвори очи – Ще дойдеш ли тази вечер у нас? Можем да гледаме някое хубаво филмче. Тъпата ми сестра пак ще излиза...
- Предложението е чудесно, но няма да мога. Вече съм обещал да ида на кафе с две приятелки и ако пак се отложи...
- О, така значи! – тя рязко се дръпна – Имаш време да пилееш с приятелки, а нямаш време да излезеш с мен?
Наско въздъхна уморено. Бяха водили този спор стотици, хиляди пъти...
- Защо винаги приемаш нещата толкова лично? Двамата с теб ходим от много време и аз страшно много те обичам, но разбери, че имам и личен живот...
Красивите й тъмни очи искряха от гняв бяха изпълнени с толкова разочарование, че думите заседнаха в гърлото му.
- В такъв случай значи аз съм глупачка задето съм се отдала изцяло на тази връзка и целият ми личен свят започва и свършва с теб... Просто... повече не искам да те виждам вече! Махни се!
- Недей, остани – той хвана ръката й, но тя внезапно се обърна и звучно го зашлеви с другата.
Той в миг я пусна и тя побягна, а другите останаха гледайки се неловко.

„Не искам да те виждам вече! Махай се!” - това бяха думи, които тя често използваше, но в които обикновено не влагаше истински смисъл. Беше му ги казвала толкова много пъти и сякаш все оставаше с усещането, че не са били достатъчни, сякаш ефектът им след толкова употреба е избледнял и се е изгубил, та трябваше да го наранява и допълнително, по други начини.
Взе телефона си и му написа поредния заядлив смс относно естеството на „приятелството” му с другите момичета, след което ядосано го метна на леглото. Представи си го как сега пие спокойно кафе, заобиколен от красивите си, слънчеви приятелки. Телефонният звън я изтръгна от мислите й, но тя не пожела да вдигне.
Стана и отиде до огледалото. Винаги беше мразила огледалото, то като че ли не отразяваше нея, а някакво бледно нейно копие, един призрак с хлътнали очи и помръкнал поглед, с безлична черена коса, падаща в безпорядък по раменете, и тъжна извивка на устните. Лице без блясък и без цвят. Меланхолично, винаги изразяващо или безкрайно дълбока болка, или пълно безразличие. Та нима би могла да обвинява приятеля си, че предпочита други пред нея? По-хубави, по-привлекателни, далеч по-добри от нея...? Може би единствените моменти, когато проявяваше някаква страст, бяха драматичните й сцени на болезнена ревност. В миг й се стори, че дори огледалото й се подиграва, затова в поредния пристъп на ярост вдигна ръка и го удари с всичка сила. Чу се силен, звучен шум, парченцата се разпръснаха, а кръвта изпръска етажерката.
В този момент телефонният секретар се включи и докато стоеше така, тя разпозна гласа на Наско:
- Виж... Не мога повече. Не мога да живея по този начин! Ти изроди връзката ни в нещо твърде отдалечаващо се от началния замисъл. Вечно ми повтарящ, че не съм достатъчно добър за теб, непрекъснато трябва да ти доказвам някакви неща, а всичко, което правиш ти самата, е непрестанно да ми се сърдиш. Е, не мога! Съжалявам...
-Неее! – извика тя, дърпайки рязко ръката си, но това се оказа глешка, понеже едно от стъклата още по-силно се заби в нея.
- ...чувства към теб още имам, но те вече не са достатъчно силни, за да ме направят отново сляп за трудния ти характер и да ме накарат да вярвам, че някога бих могъл да направя невъзможното – а именно да те направя щастлива. Надявам се някога някой друг да успее... Сбогом, Цвети. Просто... ти ме разби...
Тя успя да се освободи, но когато вдигна, чу единствено свободен сигнал... Опита се да набере, но кръвта от ръката й течеше така силно, че й пречеше да вижда цифрите. В силното си отчаяние тя захвърли телефона и плачейки се свлече на земята. Силните й викове на отчаяние и болка огласиха целия дом.

Отне й дни, но най-сетне успя да събере сили и да иде отново на училище. И тъй като Наско беше в нейния клас, срещата им беше неизбежна. Докато вървеше към класната стая, трепереше от вълнение какво ще направи той като я види отново. Дивото й въображение рисуваше различни драматични картини – как той ще се разчувства и на колене ще я моли да му прости, а тя ще го гледа студено и безразлично, докато не й се стори, че вече е страдал достатъчно, за да му прости. Настроението й почти се оправи при тези мисли. Тогава го забеляза – той също вървеше по коридори и то в противоположна на нейната посока. Приближаваше... Тя нервно преглътна и се опита да си предаде възможно най-невъзмутимо въображение.
„Не поглеждай към него, не поглеждай към него...” шепнеше си тя. И ето, той вече беше почти до нея и.... я подмина?!
Цвети зяпнала обърна глава след него. Идеше и да извика силно „Ей, какво ти става, не ме ли позна...!?”, че чак цялото училище да я чуе. Но тогава едно прозрение я разтърси или може би вцепени? Този път тя наистина разбра нещо истинско... Когато пречупиш някого, когато постиснеш духа му, когато му налагаш волята си и го задушаваш по всички възможни начини, тогава неговите чувства умират, подобно на отдавна забравени цветя в саксия... Той никога вече нямаше да бъде с нея. Тя уби любовта му. И сега беше нейн ред да страда...
Побягна разплакана и се качи на покрива на сградата на даскалото. Стигна до ръба и погледна надолу. Затвори очи...
„Аз те разбих и ти ме нарани...” От къде ли й дойдоха пък сега тези думи...?

black_lady
22 Юни 2008 г.

Коментари: 9
Servantes #1, 23 Юни 2008 г.
Леле ... Модерно ли е да се пишат такива неща? Преди мелко четох нещо подобно. Хора, съфорумци, стига с тези самоубийства. Просто ти е гадно да го четеш. В началото биваше, даже на места ми беше забавно, но защо все някой трябва да се самоубива. Тая Цвети вижда, че е виновна. Да вземе да каже едно "Срам ме е!" и да си търси друг приятел, тя наистина приема нещата твърде насериозно. А колкото до Емо-тата, те ме дразнят почти колкото националистите. Все крайни, все приемат всичко навътре. Порадвайте му се малко на тоя живот, няма да живеете 200 години.
dafi_bs #2, 23 Юни 2008 г.
някак си тази тема не ми е интересна. има 2-3 изречения, които ми харесаха как са написани, но само това ...
black_lady #3, 23 Юни 2008 г.
Тя не се самоубива.
pink_angel #4, 23 Юни 2008 г.
Ами то не завършва със самоубийство,защо реши,че се самоубива ? На мен много ми хареса...особено последните няколко изречения са супер въздействащи...страхотно е
forsaken #5, 23 Юни 2008 г.
еххх,за пореден път не ме разочароваш,Вал.Наистина е супер
Valio1994 #6, 24 Юни 2008 г.
И мен не ми хареса особенно щото много краино ги приема нещата тая Цвети!Ама и гаджето е баси пед*ла!Аз не бих зарязал момиче само защото ревнува това е 100% естественно.Според мен тескта е добре написан,поучителен,но малко пресилен.
crazy_teen4e #7, 27 Юни 2008 г.
Дабре написано,както винаги Не ми хареса само частта със сестрата.Не е достоверна.Всеки,който има сестра знае,че сестрите се дракат,казват си хапливи думички,но никога няма да си кажат нещо подобно или да искат смъртта си...
DIGHeaD #8, 27 Юни 2008 г.
има някои думи, които нямат място в текста...отново казвам, че човек трябва да познава това за което пише, щото героите се чувстват далеч...м/у 3-те разказа няма кой знае каква разлика в х-ра на главните герои, което е жалко като се има предвид, че уж едната била блудница, втората болна, третата емо...бих ти препоръчал да пишеш лични истории, защото тях би трябвало да ги познаваш
crazy_kari #9, 05 Юли 2008 г.
ИсКам ПроДълЖенИе !!!!!!!!!!!!!!!!