Изоставен, но не сам

Не можех да разбера какво не беше наред. Всичко, до което се докоснех, придобиваше друга форма. Беше странно как двете мои същности се бореха една с друга и се мъчеха да победят. Но нещо не се получаваше... Може би защото бяха равностойни, или защото просто се нуждаех от всяка една по един и същи начин... Не знаех... Не можех да си обясня, как се появи другата същност... Втората същност... Но тя като че ли беше всичко. от което се нуждаех в духовен план. Моята човешка същност...

Колко странно! Отначало не разбирах едно-единствено нещо, а се оказа че то е най-важното, ключът към всичко останало... И също така не разбирах у кого беше ключа... Докато най-после не разбрах... Ключът беше у нея...

И единственото най-важно нещо беше тя... Наистина, колко странно! Преди не беше така. Не беше така, докато нея я нямаше. Преди беше ужасно. Но това го разбирам чак сега. То обаче не може да облекчи болката, която чувствах тогава. А беше странно и това, че не усещах колко много ме болеше. Наистина имаше нещо, което много ме измъчваше, но не можех да осъзная какво беше докато не я срещнах. Тя ми показа... показа ми цялата болка, която едно живо същество може да изпита... Аз я усетих... Тя донесе със себе си отрова. Но аз съм благодарен. Благодарен съм на Бога, че я изпрати. Че изпрати и нея, и отровата... Защото сега разбирам какво съм бил преди. Бях... нещо, което, ако бях продължил да бъда, то съществуването ми би било без смисъл. Бях получовек, полувампир. Още съм такъв. И винаги ще бъда. Но когато тя дойде, ми показа какво е да бъда пълноценен човек, а не само наполовина... сега не се чувтвам вампир, а само човек, благодарение на нея. Преди усещах в себе си вампира, но другата половина, вместо човешка, беше нищо... едно празно нищо... Аз не бях никой. Не се чувствам човек, защото съм отхвърлян от хората, защото никой не ме иска... Освен тя...

Никой не знае какво е... Да бъдеш чудовище... Аз се примирих с това, че никога няма да имам живот, че никога няма да живея... Но тя ми даде отрова. Аз я поех, защото нищо друго не ми оставаше, нищо друго нямах, нищо друго не исках! Усетих я във вените си, усетих я как тече заедно с кръвта ми... Изпих я... изпих отровата... и не съжалявам ни най-малко... Защото това не беше отрова... беше онова, което ме направи човек... беше любов...

Но тогава започна истинското изтезание... нямах покой... Нито аз, нито една частица от тялото ми, нищо от същността ми вече не беше мое... Всичко отиде при нея... Тя уби вампира в мен, тя ми донесе покой, но и толкова много болка! Тя ми подари чувствата, защото аз нямах такива... даде ми емоциите, без които сърцето ми мълчеше... даде ми смисъл да се боря, смисъл да съществувам... смисъл за всичко... Смисълът беше тя. Смисълът беше че я обичам. Смисълът беше любовта. Нещо, което никога не съм и сънувал, че ще мога да имам... Нямах нищо, а сега имам най-ценното... Имам любовта, имам любовта в нейното лице... И нищо друг не искам, защото ми е достатъчно да знам защо живея... Заради кого живея...