Както някога...

И ето, днес тя отново го видя. Същият, както беше преди. Толкова красив и мил... и с тези толкова прекрасни кафеникаво-зелени очи. Той беше толкова близо и същевременно далече. Стоеше пред нея и я гледаше с поглед, на който тя не можеше да устои...

Той се казваше Дилян. Прекрасно момче - мило, симпатично, галантно и умно - мечтата на всяко момиче. Беше 12 клас, когато тя - Мариела се премести в неговото училище. Първите дни дори не беше го забелязала, но той я познаваше отдавна. Дилян я беше виждал много пъти преди и я харесваше. След известно време Мариела и Дилян се запознаха, сприятелиха се, чатеха си и винаги бяха в училише заедно, до деня, в който Дилян не я покани на среща. Той не знаеше, но Мариела се бе привързала към него, харесваше го, затова и прие с радост предложението му. Започнаха да излизат и всичко вървеше гладко, докато един ден Дилян не я извика у тях. Мариела беше толкова влюбена в Дилян, че дори не й се стори странно, че за толкова кратко време откакто се срешаха той я кани в дома си. Вечерта, в която Мариела беше там, той се възползва от нея, а след това... След това я заряза по най-жестокия начин, който може да съществува - каза й, че именно това е целял и сега, когато вече го е постигнал, няма защо да е с нея. След известно време той се върна при своята бивша приятелка.

Постепенно времето започна да минава, но болката в сърцето на Мариела не спираше. Плачеше по цяла вечер. Вярваше, че причината той да я остави е в нея и се обвиняваше. Дните минваха, но тя не можеше да преодолее болката, омразата и любовта.

Постепенно обаче времето и помогна да забрави, но не и да преодолее любовта. Оттогава се беше минала година. Дилян вече беше студент в друг град и за нейно огромно щастие не беше нужно да го вижда всеки ден. Но оттогава не се влюби повече, отдаде се на учене и приятелките си. Така и не намери подходящо момче, с което да може да се обвърже.

И така, мина година и половина, докато днес Дилян не дойде отново при нея.
- Здравей, Мире. Може ли да поговорим? - каза той и се усмихна пред вратата на апартамента й.
- Не смятам, че има какво да си кажем, но щом толкова държиш на това... - покани го тя вътре.

Той дори не изчака да влезе, доближи се и я целуна отново с онази топлота и нежност, както някога, но тя се отдръпна хладно и просто му каза: "Върви си!".

Времето я беше научило да е хладна и безразлична поне външно към него. Но само ако знаете как притръпна и затупа лудо сърцето й. Той отново се опита да я целуне, но тя пак се отдръпна и каза:

- Върви си! Остави ме намира! Това, което ми причини не ти ли стига? Още ли трябва да страдам заради теб?!

Опитваше се да сдържи напиращите сълзи, но това беше толкова трудно и няколко от тях се отрониха от прекрасните и кафяви очи. Като попарен от думите й, Дилян се отдръпна и наведе глава. Едва сега осъзна какво и беше причинил и искрено съжаляваше... но беше късно. Сега разбра, че това момиче наистина го е обичало и разбра, че и той я е обичал през времето, в което не бяха заедно. Искаше му се да и каже и покаже това, което ставаше в сърцето му, но не знаеше как. Затова реши да си тръгне. Но нещо сякаш не му позволяваше пак да я остави със сълзи в очите и и да и каже: "Сбогом!". Самият той не знаеше как стана, но се доближи до нея, прегърна я и й каза:

-Прости ми. Обичам те, но не знам как бих могъл да съм с теб след всичко това.

Понечи да си тръгне, но вместо това, без дори самият той да го очаква, целуна Мариела. Целуна я, но много по-различно от преди. От този жест тя разбра, че Дилян е искрен. Отвърна му и се сгуши в него щастлива, както някога...