Миг без теб

Стени. Завеси. Цветя. Слънчев лъч. Стая, пълна с празнота. Бели стени, навяващи студенина. Очи, пълни с болка. Сълзи, чисти като роса. Болка, пълна с любов. В средата на цялата призрачна картина една запалена цигара. Единствено димът в този момент можеше да скрие сълзите. Облаци дим един след друг. Може би към обстановката бихме могли да добавим и едно разбито сърце, разбито на милиарди малки парченца, всяко от които се отразяваше в една сълза. А сълзите бяха безброй. Една след друга, всеки миг от вечността. А колко много означаваше всеки миг в пространството. Той беше в себе си уникален и единствен. Нямаше друг като него. И никога, никога нямаше да се повтори. В един така незабележим за Вселената човешки живот. Но какво означаваше този миг за един пропилян живот, за един живот, живян напразно, за живот, лишен от красота, един празен живот, безмислен и ненужен никому. Беше просто миг. Един от всички нежелани и нечакани. Един от онези глупави мигове, които правеха живота все по-ужасен и дълъг. Миг, който навява празнота. Миг, който удължава мъките. Ужасен миг, носещ повече болка от предходния и по-малко от следващия. Облак дим, изплъзнал се от яркочервени устни. Безмълвие, празнота. Той пак я беше изоставил. По-точно пак я беше наранил, защото никога не е бил с нея, за да я изостави. Какво ли означаваше той за нея? Всичко. Без него животът и нямаше смисъл. Тя не виждаше пред себе си път, а само празнота. Не виждаше очи, а бездънни ями. Не виждаше любов, а само болка. Гореща сълза капна върху студената и ръка. Сковаваща като лед. Защо да живее повече? В този миг по-добре да бъде безчувствена, студена, а около нея само тишина. Само тишина, пронизваща времето и пространството. Онези два квадрата тишина, които сега й бяха толкова нужни. Както неговите очи. Но тя не искаше да ги види. Пак да усети онази безчувственост, празнота и жестокост? Не. Не би посмяла да се огледа пак в тяхната празнота. Ръце. Чии ръце искаше да докосне? Онези, отблъскващи, ледени, бягащи от нея. Сърце. Да, може би би искала да чуе последният удар на сърцето му, да види последната искра в очите му, да усети топлината на ръцете му и нежността на дъха му. Да бъде само нейн. Поне за миг. Миг в пространството. А след това да умре. Да си отиде. Без предупреждение, без мисли, без чувства. И всичко да бъде както преди. За всички. Да я забравят. Просто така. Като всички тези отминали мигове, в които някой е бил нещастен. На милиардите хора по света. Колко от тях са се замисляли, че на някаква, макар милиардна част от тях, им е тежко. Че ги боли? Кой го интересуваше в този измислен свят от лъжи. Обвит в пелена от недоизказани думи, срам, желание и болка. Всеки бе скрит под някаква маска от лъжи. Всеки се представяше за друг, само за да бъде харесан и обичан. Любов. Банална дума. Сладки стихчета, спомени, смс-и, картички за Св.Валентин. ХА. Любов. Кой я познаваше. Тя ли беше онази, която ни кара да се смеем, да се радваме, да подскачаме и да пеем. Или онази, която навяваше самота. Онази, каращата ни да плачем безутешно, да проклинаме дните си, да прерязваме вените си, да разбиваме сърцето си, само за да я има. Коя беше тя? Двуличница. Двуличница, като всички останали. Веднъж щастливо усмихната, друг път студена, мразеща, убиваща. Различна. Сега тя ли караше очите й да плачат или това беше дъжда, завалял преди минути. Или песента, тихо пригласяща от стария грамофон. Или болката, отекваща в тишината от удари по изтъркъната клавиатура. Нали човекът е най-могъщото създание? Могъщ? А тя. Коя бе тя, че дори него го правеше за смях. Коя? Часовникът тихичко тиктакаше. Но едва доловима бе неговата мъка. От толкова отдавна дори той не вървеше весело. Отдавна се смееше само на пропиляните часове, когато някой дълго я бе чакал, а тя бе чакала да чуе неговия глас. Изведнъж настъпи тъмнина. Бяха изминали 12 часа. Захвърлени кутии цигари, дим, стъкло от чаша. Тук-таме кървави сълзи. И едно момиче. С цигара в ръка. Очакваше да си отиде с цигарата и младостта.