Ревността води до... бой с възглавници :) - I

-Защо ме гледаш така? Не разбираш ли, че нищо не се е променило? – попита троснато Ния. – Престани да ми звъниш и да ми се натрапваш.
-Миличка...
-Съжалявам, Боби, но не съм ти “миличка”. Ходи да сваляш звезди на Ваня, ако искаш и при Ели се омилквай. Тя отдавна не ми е приятелка...
-С Ели не съм имал нищо. А с Ваня... мина вече половин година...- опита се да се оправдае Борислав.
-Махам се.Сбогом!

Ния си тръгна и съжаляваше за тази среща с бившото си гадже. Бяха се разделили преди 6-7 месеца, но от няколко дни той отново искаше да бъдат заедно и я преследваше.
Тя крачеше смело към вкъщи и си мислеше: “Дано никога не го видя отново и дано Иван да не разбере за нахалстването му...”
Иван бе новият и приятел. Ходеха от близо 3 месеца и тя се чувстваше безкрайно щастлива с него. Но, той беше изключително ревниво момче и тя не искаше да му дава никакъв повод за ревност.

Неусетно Ния се прибра и забеляза, че и остава около час до срещата и с Иван.
-О, сестричке, пак ли бързаш? – попита Виктор – по-големият брат на Ния.
-Да. Да не би да възразяваш? – почти му се скара тя.
-Охо – ядосана ли си? Защо с такъв тон?
-Нали помниш... Боби?
-Хм... – замисли се Виктор. – онзи кретен, който ти изневери точно на купона на Нова година ли?
-Бинго! Не ме питай повече, че нямам време. – Ния се качи в стаята си, за да се приготви.
След около половин час беше напълно готова и усмивката отново грееше на лицето й.
-Охлюв такъв! Още ли ядеш? – тя се засмя на брат си. – Може ли да приключиш по-бързо и да ме повозиш до парка?
-Хе-хе ! Охлювите не са големи бързаци, ама...за теб ще се постарая. – пошегува се на свой ред Виктор.
-Ще те изчакам да двора.

15 минути по-късно Ния се намираше в прегръдките на Иван.
-Ходи ли ти се на кино, мишленце? – прошепна той като леко гризна ухото й.
-Зависи кой филм дават, а и нещо...
-Чакай, чакай – прекъсна я той. – Дори филма да не е мега интересен ще си намерим с какво да се забавляваме... Ама ти май не си в настроение? Или само така ми се струва?
-Не, просто... всъщност, по-добре да научиш от мен истината, а не някакви клюки, например от Ели...
-За какво говориш? – лицето на Иван придоби тревожно изражение.
-Изслушай ме спокойно и не се ядосвай предварително. Моля те. Нищо страшно не се е случило. Не прави физиономия, като че ли си видял мъртвец. Няма проблем. – опита се да го предразположи тя. – Значи... от няколко дни Борислав... предишния ми приятел постоянно ми звъни, пресреща ме и ми се обяснява в любов...
-Какво? Как така? Ама... отлично го знам кой е. Къде да го намеря? Имаш ли телфона му? Не. Адреса. Да, дай ми адреса му.
-Почакай...
-Ама какво да чакам? – почти извика Иван. – Няма и 2 минути да чакам. Кажи къде да го намеря.
-Иване, защо не ме изслушаш? Или не ми вярваш, че нищо не се е случило?
-Вярвам ти, Ния. Но онзи плъх не може да те доближава. Вече си само моя...
-Плъх.... – промълви през смях Ния. – Харесва ми.

Острия блясък в пъстрите очи на Иван изчезна и устните му се извиха в лека, искрена усмивка.
-Нали няма да се тревожиш? – попита тя, като се притисна към приятеля си.
-Еми... ако ме прегърнеш още по-силно може и да си помисля.
Устните им се сляха и за миг двамата се озоваха в рая.
-Обичам те толкова много, Ния. И...знаеш колко съм ревнив... Не се сдържам. Съжалявам!
-Няма причина да ревнуваш. Никога не е имало. И аз те обичам. Не бих направила нищо, с което да те нараня... Като проявяваш недоверие никак не ми е добре.
Влюбената двойка прекара вечерта в разходки, закачки и много, много усмивки и... целувки, естествено.
Малко преди полунощ Иван изпрати приятелката си, но не си тръгна веднага – реши да поговори с нейния брат.

-Вик, ела за малко. Трябва да се разходим.
-Това ми призвуча като заповед... Какво има, приятел? (Те двамата бяха много близки приятели от ранно детсвто) – Остави сестричката ми и се сети за мен? – Виктор постоянно се шегуваше.
-Искам да говоря сериозно с теб. Остави настрана чувството си за хумор поне за 5 минути. – Иван прозвуча наистина сериозно.
-Нали знаеш, че щастлив в онзи, който умее да се самоиронизира...
-Да, бе да. Откакто се помня все това слушам. Кажи, ти познаваш ли лично онзи Борислав, с който ходеше Ния?
-Значи... тя е споделила с теб за скорошните му “подвизи”.
-А не трябваше ли? – Иван погледна приятеля си втернчено.
-Ми не. – поредната шегичка на Виктор.
-Какво?
-Ха-ха. Спокойно, де – шегувам се. А... добре, няма повече. Само не ме гледай така... Иначе това момче лично го познавам, да.
-И какво ще кажеш? Трябва ли да се притеснявам? – Иван беше нетърпелив да научи нещо повече.
-Ами... симпатяга си е той...
-Ако още един път се избъзикаш с мен тази нощ... не отговарям.- Иван наистина губеше търпение.
-Тц, тц... Нещо много сме се разгорещили, а? Да се върнем да повикаме Ния? Май тя ти е по-необходима... Добре, добре- спирам. Знам само, че е нахален нещастник, който преди малко повече от половин година омая някак сестра ми и като я унизи така жестоко...щях да го спукам от бой, но...
-Това и аз го знам. Все пак познавам Ния почти откакто познавам теб. Но какво стана?
-Ама че си припрян, чакай да се изкажа.Та...докъде бях стигнал? Тогава Ния не ми позволи да се занимавам с него, защото не си заслужавало. Ти защо ме питаш? Какво си намислил?
-Нищо. Само че, ако продължи да й досажда... – Иван не успя да се доизкаже.
-Леле... ти верно си бил голям ревнивец, мой човек.
-Ти пък какво разбираш? – измрънка Иван и реши да си ходи.
-Е... няма ли да ме изпратиш до вкъщи? И аз искам като Ния... – Виктор често ставаше досаден с постоянните си шеги, но пък винаги от него струеше положителна енергия.
Иван продължи без да му отговори.
-Видяло се е, че ще бродя сам по улиците до нас ... – Виктор се усмихна сам на себе си и пое в обратна посока.