Целувка на вампир – Non Omnis Moriar (разказ втори)

“Non omnis moriar.”
„Няма да умра напълно.” (латинска поговорка, употребявана често в древните текстове на безсмъртните)

Небето беше невероятно красиво, с безброй блещукащи звезди - тези малки капчици разтопено злато, разпръснати по цялото страховито мрачно небе. Въпреки че луната не се виждаше, все още не беше напълно помръкнало. Ейвън притеснено наблюдаваше колко се отдалечават от Земята и как все по-черната и гъста мъгла на небесния свод ги поглъща. Той повдигна глава, за да срещне погледа на Алдорния, и се изненада, когато видя очите й да светят сребристи в тъмното. Лицето й беше спокойно и безизразно, сякаш изобщо не усещаше как той се е втренчил в нея. Най-красивото лице на света, помисли си той. А сладкият екзотичен аромат на тялото й...
- Почти пристигнахме - каза тя и като че ли магията на присъствието й внезапно избледня. Той се огледа и пое дълбоко дъх при гледката на внушителния готически замък, издигащ се над тях, точно в средата на абсолютното нищо. Чу граченето на гарваните, накацали по оградата, и студени тръпки разтърсиха тялото му, но въпреки това имаше странното усещане, че тези зловещи птици ще бъдат най-малкият му проблем.
- И сега какво? - попита той, когато се приземиха.
- Мълчи и ме следвай.
Те се приближиха към огромна пищно орнаментирана порта и когато тя се отвори, един едър и величествен ангел-вампир, най-невероятното същество, което Ейвън би могъл да си представи, пресече пътя им. Крилата му бяха няколко пъти по-големи от тези на Алдорния, а дългата му лъскава черна коса падаше свободно по широките му и силни рамене. Не носеше друго освен кожените си черни панталони, но изглеждаше опасен дори и без оръжие. Второто същество, създадено, за да убива, което Ейвън виждаше днес.
- Какво правиш? - гласът на Пазача на портата прозвуча яростно - Алдорния, да не би да си полудяла? Забранено е да водиш смъртни тук, знаеш правилата! Как се осмеляваш да доведеш човек в Неговия замък?
- Може би трябваше да го оставя да се разхожда наоколо свободно и да разкаже на всички от неговия вид за моето съществуване? Изглежда не аз съм загубила ума си, Иймън - отвърна тя не без известна ирония.
Ейвън не можеше да я обвини в липса на кураж - изглеждаше толкова малка и деликатна, но това не й пречеше да стои съвсем невъзмутимо пред ядосания великан и дори да прави иронични забележки.
- Сякаш някой би му повярвал... - той сви рамене и прониза уплашения мъж с поглед, изпълнен с презрение - Е, вече е твърде късно за съжаления. Сигурен съм, че ще бъдеш наказана за действията си. Можеш да влезеш и да Го срещнеш.
Той отвори вратата, но когато Ейвън понечи да влезе, го спря и й каза:
- Твоят човек обаче трябва да остане в градината. Това е последната ми дума - и ако предупреждението му не беше достатъчно убедително, то ядосаното му и заплашително изражение със сигурност беше.
Алдорния хвана ръката на Ейвън и го доведе в градината.
- Стой тук, докато се върна. Каквото и да чуеш, каквото и да видиш, не прекосявай оградата. Тези създания, които се срещат навън, са опасни.
- По-опасни от теб? - усмивката му беше тъжна - Не се безпокой, нямам къде да ида... Все пак дори не мога да летя. Аз съм просто един смъртен в света на божествените.
Тя му обърна гръб и влезе в тъмния замък.

Прелетя през множество коридори и стълбища, поздравявайки някои от нейния вид през дългия път. Накрая, когато достигна огромната Зала на Огледалата, тя чу Неговия глас отвътре.
- Влез, Алдорния. Очаквах те.
Алдорния отвори вратата и влезе със сведен поглед, а после коленичи в знак на почит.
- Простете ми - прошепна тя - Не исках да се случи така, не трябваше да оставям човекът да ме види... Интуицията ми ме подведе и дори не мога да си обясня защо.
- Изправи се - каза Той нежно.
Алдорния се вдигна пак на крака и видя отразеното му в големите огледала божествено красиво лице. Той плачеше.
- Ангелите-вампири са Моите най-скъпи деца. Може би наистина са "паднали ангели", но паднали не заради извършен грях, както вярват заблудените хора, а защото те служат на своя Бог в най-трудната и отговорна от всички задачи. Обикновените ангели даряват живот. Ангелите-вампири отнемат живот за своя Бог. Обикновените вампири убиват за своето лично оцеляване. Полу-ангел, полу-вампир, това си ти. А всички ангели са свещени все пак, и в това призвание не може да има грешки, знаеш го, Алдорния.
- Какво ще бъде моето наказание? - попита тя с глух глас.
- Ще бъдеш прогонена от Свещената земя завинаги. Ще загубиш безсмъртието си и ще живееш на Земята като човек. Ще чувстваш като човек и един ден ще умреш като такъв. На следващото новолуние вече не ще имаш крила, а огромната ти сила ще изчезне. Обичам те, Алдорния, и наистина ми се иска съдбата ти да беше различна. Но единственият правилен път е този на справедливостта.
Тя се изправи безмълвна и трепереща пред чувството на безкрайна загуба и страх от неизвестното си бъдеще. Ако можеше и да заплаче, сега би го направила.
- А какво ще стане с Ейвън? - тя внезапно се сети за изплашения мъж, който вероятно още я чакаше в градината.
- Твоят човек получава собственото си наказание в момента и ти нищо не можеш да направиш по въпроса. Твърде късно е.

Докато времето си течеше, Ейвън осъзна, че градината, заобикаляща замъка, е всъщност обширно изоставено гробище. Гарваните, които грачеха така злокобно преди, сега бяха утихнали. Дори Иймън беше изчезнал. Алдорния също не се върна. Почувства се почти напълно изоставен, когато чу тих глас зад металните решетки на оградата.
- Ейвън... Ейвън...
Той се обърна и успя да различи фигурата на малко момченце в мъглата. Момчето беше много дребно, облечено в бели дрехи, и носеше някакви кости в ръцете си. След като се приближи, Ейвън видя, че тези кости бяха скелетът на кученце.
- Какво правиш тук самичък, малкия? - попита объркано Ейвън.
- Загубих се - отговори момчето - Ще отвориш ли портата, за да мога да вляза? Измръзвам... Толкова е студено... Искам да си ида вкъщи, в замъка.
- Не знам дали трябва да го правя - колебливо каза той, припомняйки си предупрежденията на Алдорния. Малкото момче обаче седеше на студената камениста земя, прегръщайки малкия скелет и гледайки към Ейвън по толкова сърцераздирателен начин, че той реши да му помогне въпреки всичко. Започна да се катери по оградата и тъкмо преминаваше от другата страна, когато се появи Иймън.
- Какво правиш, глупако! - атакува го той ядосано - Не излизай навън!
- Но това е просто малко момченце...
- Не, не е!
Но беше твърде късно. Ейвън беше преминал оградата и тъй като беше твърде висока, той падна на земята и се удари силно. Устните на момчето се изкривиха в зла усмивка.
- Нека ти покажа моята благодарност - гласът на момчето звучеше променен, нереален и демоничен, и, навеждайки се над човека, впи зъби във врата му. Ейвън крещеше и се опитваше да се освободи, но създанието с измамна външност се оказа много по-силно. Той почувства как със загубата на кръвта си губеше и последните си сили и скоро щеше да припадне. Стори му се странно, че точно преди това момчето се отдръпна и прошепна в ухото на Ейвън:
- Видях те да идваш тук с нея.... - гласът на истински демон, помисли си Ейвън, но не можеше да осъзнае значението на думите, които чуваше - Видях те да идваш с Алдорния! Сега ще умреш, но аз ще ти дам живот след смъртта... вечен живот... Искам само едно нещо в замяна от теб. Убий Алдорния! Убий майка ми! Убий я... убий я...
Момчето захапа собствената си китка и после остави кръвта да се стича по устните на Ейвън. И магията започна. Никога в живота си Ейвън не беше усещал нещо подобно, сякаш самата есенция на живота се съдържаше в тази течност и му даде огромна сила, много, много по-голяма от онази, която беше загубил преди минути. Не можеше да спре да пие, стискаше силно малката китка на момчето към устните си и пиеше отново и отново... Така го намери Алдорния.
- Ейвън! - извика тя и прекъсна тъмния му екстаз. Момчето се измъкна и избяга в мрака, оставяйки го сам. Ейвън се надигна, облизвайки последните капки кръв от устните си, и се огледа бавно наоколо. Стори му се, че едва сега осъзнава истинската красота на това място - тъмното гробище с неговите порутени надгробни каменни плочи, големите тъжни плачещи върви, странните черни цветя, които растяха навсякъде наоколо, и се полюшваха нежно от вятъра; и нощта, с нейните безброй блестящи звезди, с нейното великолепие. Наистина ли беше преди толкова сляп за чудесата на нощта, през всички онези години?
- Аз съм у дома! - каза той с широка усмивка, вдигайки ръце към небето.
Алдорния го прониза със студените си очи. Той вече свикваше с неразгадаемия й поглед.
- Не, не си - поклати глава тя - Вампирите нямат място в замъка на Бога.
- Това ли съм аз сега? Вампир? - той беше видимо доволен - Кой би повярвал, аз съм безсмъртен!
- В твоя случай е проклятие, а не благословия - тя стисна зъби, леко раздразнена. Възможно ли беше човешките емоции вече бавно да се прокрадваха в душата й? - Но мисля, че ще имаш достатъчно време да се убедиш сам в това в бъдеще. Сега трябва да те върна някъде близо до мястото, от което те взех. Новолунието ще дойде скоро, а когато приключи, ще загубя крилата и силите си. Затова нямаме много време. Идваш с мен. И не забравяй, че все още съм далеч по-силна от теб...
Той се усмихваше.
"Убий Алдорния!", крещеше новата кръв във вените му. Но неговата собствена жадуваше за нещо друго...