Тъмнокоска!

Това беше поредния самотен ден за него. Той се разхождаше из града търсейки тишина и спокойствие за да може да остане насаме с мислите си, но трудно намираше такова място и в един момент се сети за своята любима скамейка в близката градска градина. Там наистина беше подходящото място, място където само шума на листата се чува, разбудени от тихия и спокоен ветрец, чуваха се също и гласовете на някои птички, а именно точно такава среда му трябваше, за да може да избяга от шумното и неспокойно ежедневие което го измъчваше, а и беше превзело целия град. По пътя той както беше присъщо за него гледаше само земята и тук-таме я вдигаше за да погледне още колко път остава. Когато пристигна на това толкова спокойно място той си отдъхна и седна на скамейката. Извади от джоба си една торбичка слънчоглед и я остави до себе си на скамейката, не изпитваше никакво желание въобще да я отваря и дори се чудеше защо я е купил. Момчето се отпусна, облегна се и погледа му се озова в клоните на дърветата, които бяха покрити със зелени листа, между които на места се виждаше синьото небе. Чуваше се тиха музика от някъде, той се огледа, но не можа да разбере откъде и отново се отдаде на мислите си, които бяха в небето. След няколко минути обаче музиката спря, той се зачуди коя ли песен ще пуснат сега и в този момент музиката тръгна, чувайки песента се усмихна леко и отново се облегна, това беше любимата му! Нещо го мъчеше. Някакви мисли пак бяха нахлули в него и това караше сърцето му да се свива от тъга, вече гледаше земята, но всъщност не я виждаше, защото беше потънал в тези така тежки за превъзмогване мисли, а именно там на земята беше кацнало птиче и постепенно се приближаваше към него и точно когато вече бе стигнало пред погледа на момчето се спря. След кратка пауза той се върна на себе си и видя малкото същество. Отново на лицето му се появи леката, но сякаш измъчена усмивка. Младежа спокойно и с плавни движения, за да не изплаши малкия си приятел, отвори торбичката слънчоглед и започна да му дава една по една семки, а то бягаше след всяка семка и с малката си човчица ги обелваше и ядеше, след това поглеждаше към момчето чакайки с нетърпение следващата вкусотийка. И така след като птичето се нахрани то спря да гони семките, които самотното момче продължаваше да му подхвърля и остана вперило поглед в него, сякаш се опитваше да разбере болката му. Тя беше непонятна за малкото същество и то излетя, оставяйки доброто момче със слънчоглед в ръка. Момчето се натъжи и отново наведе поглед. Торбичката, която беше в ръката му падна на земята, той събра двете си ръце и закри лицето си с тях. Така седя някъде около 30 минути, след което се огледа за други хора около него, но такива нямаше, беше съвсем сам в тази част на парка. Момчето продължи да си седи и да слуша музиката която се чуваше, а тя ставаше все по-тъжна и по-тъжна с всяка следваща песен която пускаха. Изведнъж все едно от ниищото се появи едно момиче. То беше с много тъмна кестенява коса, около метър и шейсет висока, с черна блузка и дънки. Той не й обърна голямо внимание, макар че тя беше наистина хубава. Докато минаваше покрай него тя го погледна, а в този момент той гледаше напред и срещна погледа й. Момичето се усмихна чаровно, на което момчето отвърна с обикновената лека усмивка изпълнена с лека тъга, но и с капка учудване. От нейна страна се чу:
- Благодаря за усмивката!
На това момчето не знаеше какво да отговори учуден от милото държание на тъмнокосото момиче, но все пак с плах глас каза:
- За нищо!
Тя се приближи към него и се представи, след което попита дали е свободно мястото до него, а той кимна с глава и продължи да гледа в нищото. Тъмнокосото момиче започна да се опитва да проведе някакъв разговор с него, но той беше някак леко притеснен и отговаряше на всеки неин въпрос с по няколко думи. Въпреки това момичето не се отказа от устрема си да го опознае, виждайки нещо в него, което дори той самия не можеше да забележи. Благодарение на качествата, които притежаваше, едно от което беше това да предразполага хората, тя успя да го накара да се отпусне и да се почуства някак сигурен в нейното присъствие. Виждайки в нея един истински човек в пълното значение на думата той си пожела наум тя да му стане приятелка. Стояха с часове, приказвайки си на тази пейка, превърнала се в неговата щастлива вече. Изведнъж момичето усети, че има нещо в окото и започна да го търка с малките си пръстчета, опитвайки се да извади попадналото там косъмче. След няколко неуспешни опита и виждайки как тя се мъчи, момчето й предложи да й помогне. Тя се съгласи. Той погледна в кафявите и очички, за да види косъмчето и след като го откри, тръгна да се опитва да го извади, но треперещите му ръце от страх да не й причини болка не можаха да направят нищо и той остана неподвижен гледайки я в очите. В тези така обикновени и в същото време необикновени мили очички, които тя притежаваше, в този момент той се сети за един спомен, на който скоро беше попаднал "Знаеш ли, че баща ти е бил крадец, защото когато си се родила, той е откраднал всички звезди на небето и ги е събрал в твоите очи" - сякаш това описваше най-добре нейните кафяви очи и продължавайки да ги гледа се усмихна така искрено и някак пленен. Тя се смути и премести погледа си на друга страна, като му каза, че всъщност вече й е минало й не я дразни. Трябваше вече да се разделят, казаха си "Довиждане", след което тя допълни:
- Трябва някой път да го повторим!
А той както обикновено само кимна с глава.
Момчето се прибра у дома, но родителите му бяха излезнали, беше сам вкъщи и както обикновено правеше в такива ситуации изгаси и малкото лампи които светеха, пусна тиха, спокойна музика, дръпна пердетата, отвори прозорците и започна да гледа звездите. Така завърши за него този ден, изпълнен с различни емоции.
На следващия ден те отново се срещнаха и прекараха деня заедно и така няколко дни бяха непрестанно двамата, докато тя не му съобщи, че отива при баба си за един месец, това беше на стотина километра от града в които живееха. Момчето се натъжи, но се стараеше да не го показва, от друга страна той се радваше за нея, защото виждаше как светват очите й, когато спомене за мястото където живее баба й и как весело прекарвала времето си там. Това бяха последните минути, които те прекарват заедно за следващия един месец. Неговото сърце някак се сви, когато се сбогуваха, беше се вече привързал към нея, макар за толкова кратко време той имаше чувството, че я познава от години, все едно са прекарвали всичкото си време до сега единствено и само заедно. Тя се запъти към вкъщи, за да си стегне багажа и да отпътува. През това време, докато бяха тръгнали в противоположни посоки той се спря, обърна се и я погледна за последно, тя продължаваше да върви по своя път гледайки само напред. Момчето затвори очи обърна се и продължи да върви на някъде и той самия не знаеше накъде, защото сърцето му тъгуваше толкова силно, толкова истински. Денят свърши, така и следващия и следващия и следващия, вече бяха минали две седмици, а той нямаше никаква вест от нея. В незнание за това какво става с нея минаха и следващите две последни седмици и в един ден той получи съобщение! Беше от нея! Тя вече беше се върнала и искаше да се видят. Той се усмихна преоблече се и тръгна към мястото на срещата, а то беше до един фонтан в центъра на града. Момчето се запъти натам, когато вече приближаваше мястото видя някаква женска фигура, която седеше на една скамейчица сама, нямаше никого наоколо, когато приближи той я позна беше тя! Момичето се изправи, тръгна към него с бавна походка и когато вече бяха един срещу друг го прегърна. Докато той също я прегръщаше леко настъпи малкото й краченце. За негова радост тя не осети нищо, защото беше настъпил само част от обувката, без да засегне стъпалото й. Те се погледнаха и тръгнаха към някое по-топло място, където да могат да си поговорят и да си споделят кой какво е преживял. Момчето я заведе на едно заведение, което беше точно срещу неговото училище. Там му харесваше, защото беше доста спокойно и можеше без никакво усилие да обърне внимание на всяка нейна думичка. Така минаха часове в приказки, докато не стана време да си тръгват. Излизайки навън и двамата усетиха студа, който беше настанал докато те седяха на топло в кафенето и свити тръгнаха. По пътя докато вървяха момчето се сети за един свой приятел и за глупостите, с които се опитваше той да му пълни главата и въпреки, че не ги одобряваше и не беше в негов стил той реши да направи точно това, което беше чул от него без да се замисля и всъщност не знаейки и той самия защо да го прави предложи на тъмнокоска да се стоплят взаимно като я прегърне, тя се съгласи. Момчето я прегърна с една ръка продължиха да вървят, но тя стоеше с ръце в джобовете и някак по встрани, до колкото е възможно това. Той забеляза и се опита по някакъв начин да разбере дали наистина не и е удобно, не получи отговор, който да го накара да си мисли обратното и точно когато мислеше да свали ръката си тя се спря и започна да кашля. Така, след няколко секунди те поеха отново към мястото, където ще се разделят, но този път той не посмя да сложи отново ръката си и през целия път от там нататък мълчеше и се опитваше да подреди мислите си. Изпитваше угризения за това дали не е направил грешка. Когато дойде време да се разделят те си казаха "Чао", след което тя както винаги каза:
- Трябва да го повторим някой път пак!
А той отново кимна с глава, но този път и измърмори тихо и леко отчаяно:
- Да, трябва!
Тази ситуация се повтаряше в главата му цяла нощ и той не можа да мигне.
Вече бяха минали два дена, в които те не се бяха виждали, това натъжаваше още повече момчето. В един момент телефона му звънна - беше тя, малкото меченце, както той обичаше да я нарича. Той вдигна и след кратък разговор се разбраха да излезнат, да се поразкарат отново и да се видят. Момчето развълнувано тръгна към обичайното място, което избираха да се чакат и където и сега щеше да бъде тя. Когато пристигна момичето не беше там, нещо необичайно за нея, защото колкото и да бъдеше точен той, тя все беше там преди него. Той седна да я изчака, но чакането му не продължи дълго, неговото меченце идваше, последва прегръдка, тя сложи главата си на гърдите му сякаш се опитваше да чуе сърцето му, а той я обви със своите ръце притискайки я към себе си. Така седяха десетина секунди, след което се запътиха към скамейката където сядаха обикновено, а именно точно онази скамейка от която тръгна всичко. Времето им заедно мина неусетно в разговори за това какво е станало докато не са били заедно, в закачки и в още приказки, но този път за заобикалящите ги неща. На раздяла имаше прегръдка също толкова силна и истинска, както когато се видяха, но този път той я задържа повече време в обятията си и някак не му се искаше да я пуска, макар че знаеше, че ще се видят отново. След като тръгнаха вече по своите пътища от нейна страна се чу:
- Аз повече!
Той я погледна усмихна се леко и отговори:
- Не аз много повече, много!
Това беше спор, който те водеха. Спореха за това кой всъщност обича повече другия, но никой не отстъпваше.
Така минаха месеци, в които те бяха много често заедно и с всяка секунда, всеки час, всеки изминал ден се превързваха все повече и повече един към друг.