Крилата на пеперуда

Той стоеше вече почти час на морския бряг, загледан в разбиващите се сини вълни. Опитваше се да не мисли, да забрави... Започнеше ли да мисли за станалото, навярно щеше да полудее... Затвори очи, но дори и тогава споменът за други две, изразителни и красиви, с цвета на морето, напълно беше обсебил съзнанието му. Защо не можеше да го преживее, защо...?
Помисли за изминалото време... Нима само преди няколко месеца не бе най-щастливият човек на света? А сега изведнъж всичко се бе променило...
Спомените го върнаха година по-рано, на същото това място, по същото време... Бяха се събрали с приятелите му и обсъждаха колко доволни са от живота. Той не беше кой да е, имаше богато, дори прекалено богато и влиятелно семейство. Винаги получаваше каквото пожелае, може би затова не беше свикнал да се бори. Фактически, той, също като своите приятелите, си имаше всичко. И все пак нещо липсваше... Но какво?
Отговорът на този въпрос получи щом я срещна – тъй прекрасна, тъй мила, тъй очарователна, истинска магьосница! Силно впечатлен, той й предложи да излязат, само двамата някъде. Тя с радост прие и двамата прекараха най-вълшебната нощ в живота си. Нейният смях, нейната усмивка, нейният поглед... нима някой би могъл да ги забрави някога или дори да ги наблюдава равнодушен? Невъзможно.
- Почувствай любовта – помнеше още думите й при първата им целувка.
“Любов, беше повторил презрително на себе си без да го изрича на глас тогава, това е чувство непознато на мен....” . И сам не знаеше колко грешеше... Ала гордостта го заслепяваше, нежеланието му да признае очевидната за всички, освен за него самия, истина го изгаряше.
Тя очакваше все повече от него с времето. Той не й го даваше... Един ден той си каза, че й е отделил достатъчно време и реши да потърси нови забавления. Тя го видя с друга. И си отиде...
С нея си отиде и слънцето в живота му. Мина време и той осъзна колко много се нуждае от нея, от присъствието й, от нежността й... Не можеше да направи нищо без да я чувства до себе си, но уви, нея я нямаше, а за да я върне обратно щеше да му се наложи да й се моли... Трепваше само дори при представата за това – да се моли на някого, какво унижение! Неговата горда природа не го позволяваше... Но нима гордостта можеше да го стопли, когато му е студено, или да накара болката в гърдите му да спре дори за миг...? Не... И се научи да я преглъща и да прави компромиси, малко по малко той извървя дългия път към откриването на истински важните неща в живота. Парите му не можеха да му донесат щастие... Но любовта можеше, затова той щеше ако трябва и светът да обърне за да си я върне!
От общи познати научи къде е тя и веднага замина. Чувстваше се тъй уверен и силен само от представата, че най-сетне ще я види, ще я докосне... А каква беше изненадата му щом я видя с друг! Не можеше да повярва на очите си, желаеше всичко това да е само кошмар и на другия ден да се събуди... до нея. За съжаление обаче действителността беше такава, болезнено осъзнаваше колко реално е всичко. И все пак не се отказа...
- Ела с мен! – молеше я той оживено – Ще бъдем щастливи, много повече от преди, обещавам...
- Аз вече съм щастлива, нямам нужда от теб... – думите прозвучаха хладно и твърдо.
Той не се отказа, но и тя се бори до края. Не можеше да я разбере, не можеше да проумее, че вече го е заменила.
- Имам свободата да решавам с кого искам да бъда – каза тя – Не можеш да ми наложиш желанията си... Като птиците, като пеперудите и аз имам крила, мога сама да определям къде искам да ида...
Трудно, но накрая той осъзна, че без него тя наистина е по-щастлива – смееше се както никога до сега, излъчваше такова доволство и блаженство. Нима можеше да жертва нейното щастие заради всоето собствено? Не! И в този миг той осъзна, че най-трудният урок на истинската любов е да се откажеш от този, когото обичаш...