Липсваш ми

Ирина вървеше сама в парка. Денят беше толкова прекрасен - слънцето закачливо се усмихваше, птичките весело пееха, деца скачаха и се смееха, но Ирина не се чувстваше добре. Тя бе тъй сама, като капка в океан, копнееше някой да я докосне, да я прегърне, да я целуне, чакаше някой да залепи счупените стъкълца от обичащото и сърце, надяваше се любовта да не я остави сама на спирката, мечтаеше някой тихо и нежно да я обгърне с ръце, но този странник така и не се появи.

Сърцето и бе като пресъхнала река,биеше монотонно, дори не го усещаше, но за нея в този момент нямаше и смисъл да диша. И ето, крачка след крачка, въздишка след въздишка, сълзите започнаха да се ронят от красивите и кафяви очи. Всички вървяха и я сочеха с пръст, но тя не им обръщаше внимание, вървеше бавно и замечтано, а падащите "капки от любов" я изгаряха, напомняха й за онзи, който изпи цялата и обич, нежност и топлина, онзи, който прекърши цветето на любовта, но тя не го мразеше, напротив - заобича го още повече от преди. Тя просто полудяваше, търсеше нещо, което да я спаси, искаше да забрави всички стари спомени, изваяни като пъстра и цветна картина, но тези вълшебни мигове не можеха да се махнат от главата й. Съзерцаваше падащите листа, но те й се струваха тъй зловещи и ето пътят свърши, но в нейното сърце всичко започваше наново - обичаше го и все още го обича, страдаше и ще страда още повече, надяваше се, но не както преди, живее и ще живее, чака и ще чака, мечта и ще мечтае още повече, докато един ден мечтите й не се превърнат в реалност.Тя спря и тихо прошепна с устни: ЛИПСВАШ МИ!