Лятна ваканция II

Една вечер, когато отиваха до дискотеката, заедно с придружителите си се случи нещо ужасно. Както всеки път двете момичета се прибираха от дискотеката със своите придружители.
Весело си приказваха и не забелязваха нищо около тях. Бяха извървели половината път до хотела, когато чуха как някой изпищя. Вили се обърна и видя как някаква жена, не много възрастна, но не и много млада тичаше по улицата право към тях. Очевидно, че бягаше от някого, но имаше нещо необичайно в начина, по който тичаше. Двете и ръце бяха притиснати към корема и. Съвсем наблизо, може би 2-3 метра от мястото, на което се намираха нашите герои жената се спъна и падна. Тогава вили забеляза кръвта и че от корема на жената се подава дръжката на нож.
- Да тръгваме, не е наша работа-съвсем спокойно каза Стефан.
- Ама... Как така? – едва промълви Вили, усещайки как ужасът я обзема. – Трябва да се обадим на бърза помощ!
- Остави. – на свой ред каза Ели. – Хайде да се прибираме.
Без да може да каже каквото и да било Вили тръгна бавно към хотела, така все едно нищо не се е случило. Беше поразена. Пред погледа и умря човек, а никой нищо не направи. Идеше и да заплаче, но не можеше. Искаше да каже нещо, но и това не можеше. Объркването и страха не и позволяваха да направи каквото и да било.
”И защо всички бяха толкова спокойни? Стефан е полицай нали? Защо нищо не направи? Не било наша работа! Как така... някой умря пред погледите на толкова хора и никой дори не помръдна... ”
След като заведоха момичетата в стаята им охранителите си тръгнаха без да кажат нищо. Все така объркана Вили искаше да поговори с някой и тъй като с Ели се бяха сприятелили доста, въпреки краткото време, тя се обърна към нея:
- Какво точно стана преди малко?
- Е... . какво... убийство. – отговори Ели, но го каза толкова тихо, че Вили едва я чу.
- И... това е нещо нормално? Никой нищо не направи!
- Да, нормално е. Какво очакваш от това забутано „градче”, ако може така да се нарече!
- Това градче... Къде сме, по дяволите!
- В ада сме! Не разбра ли? За това с нетърпение очаквам рождения си ден. Тогава ще съм пълнолетна и наште няма да могат да ме пращат тук.
- Тук? – вече съвсем объркана попита Вили.
- Да, тук... Това място е... нещо като поправителен дом за проблемни деца, обаче в брошурата е пропускат една „малка” подробност: половината наистина е такъв дом, но другата половина е за затворници, осъдени на смърт. Пращат ги тук, в това градче. Няма полиция, няма закони... надяват се да се избият един друг. Има само охрана, която да им пречи да избягат... и да пази нас от тях. В много случаи не са успявали да опазят някое дете...
- Но... . това е ужасно... кой би искал да съществува такова място?
- Не знам кой... но е факт, че го има... – стоеше до прозореца с гръб към Вили и говореше тихо, но ясно. – Знаеш ли... лошото е, че родителите ми знаят какво всъщност е това място, но ме пратиха тук нарочно. Не ме искат. Надяват се някой да ме убие, както това момиче днес...
Виолета не знаеше какво да каже. Прекалено много неща беше видяла и чула тази вечер. Просто мълчеше и се опитваше да осмисли казаното й. Ели бавно се обърна и тогава Вили забеляза, че тя плаче. Искаше да я успокои, да й каже нещо, но не можеше. Просто отиде при нея и я прегърна. След това също заплака. Дълго време двете момичета стояха така.

Вили отвори очи и ярката слънчева светлина я заслепи. Не помнеше кога си е легнала, но очевидно беше време да става.
Нейната приятелка беше дошла да я събуди:
- Хайде ставай!
- Защо?
- Трябва да тръгваме?
- Къде?
- В дискотеката, но този път на последния етаж. Там има нещо като събрание – трябва да дойдеш!
- Трябва ли?
- Не е задължително, но по-добре ела. Интересно ще е.
- Остави ме да поспя... Още се опитвам да се свестя от вчера.
- Добре, но като се наспиш ела!
- Добре...
Естествено не заспа отново. И как можеше, след случилото се предната вечер... Опитваше се да осмисли нещата. Родителите на Ели знаеха какво представлява това място. Дали и нейните не знаеха? И ако знаеха, защо я пратиха тук? Ами разбира се, те просто искаха да останат сами. Тя само пречеше. Имаше брат, но той порасна, ожени се и не живее вече с родителите си. А Вили само пречеше. Напоследък само се караха с родителите и. Значи това беше... Тя просто пречеше. Изведнъж се почувства още по-ужасно, отколкото вечерта на убийството. Отново заплака...
Беше прекалено заета с опити да се успокои и не беше чула, че някой чука на вратата. Беше едно момче. Въпреки сълзите си, Вили успя да забележи колко сладък е той: висок, с черна коса и кафяви очи... почти черни.
- Извинявай, май съм объркал вратата.
- Няма проблем.
- Но... какво ти е? Защо плачеш?
Не отговори. Искаше само да остане сама, да си поплаче.
- Знаеш ли... има събрание на охранителите. Правят го всеки път, когато убият някой. Повече искат да не пращат повече деца тук, но... прекалено много родители има, които желаят децата им да бъдат изпратени тук... Само ако знаеха какво представлява това място... Лошото е, че никой не вярва на собственото си дете, когато му кажат какво всъщност е това място. На мен например не ми повярваха. Казаха, че си измислям само, защото не искам да ме пращат тук... И... все пак ела с мен на събранието. Трябваше с това да започна, а не да се обяснявам така...
Вили се усмихна:
- Не, благодаря ти... Това ме успокои донякъде. Значи наште не искат някой да ме убие. Ще дойда с теб.