На края на света

Тя направи крачка напред и погледна пред себе си.. всичката тази вода сливаща се с червения цвят на небето и напомняше за невероятен завършек. За край. Морето знаеше.. усещаше... всяка вълна ставаше все по голяма и силна, блъскаше се във високата скала и малки капчици пяна се разбиваха в краката й, докосваха лицето й. Всичко избухваше, небето, морето, звукът на вятъра.. тя избухваше.

Затвори очи. Не знаеше къде е, но знаеше, че трябва да е там. Там на края на света, където всичко свършваше. Там, където птиците долитаха със сетни сили, за да погледнат за последен път живота в очите и да му се поклонят.

Дни, години... векове, не знаеше откога стои там. Погледна червеното море и си спомни. Спомни си всичката кръв, бележеща живота й. Кървавите сълзи, кървавият смях, кръвта, която капеше всеки път от сърцето й, когато се довереше.. когато повярваше. Погледна ръцете си.. кръв.. нейната, но този път тя сама щеше да е господарка на капките, които падаха по бялата рокля. Този път тя сама ги повика, те бяха нейни и се подчиняваха на нея.

Тогава усети ръката му, той беше там, зад нея.. и я гледаше.. безучастно. Той не знаеше.. и никога нямаше да разбере.. но я гледаше и сякаш я очакваше. Прошепна нещо.. и изведнъж капките кръв започнаха да падат по силно. Той я убиваше.. убиваше я с желанието си да я има, със страстта си, с думите си. Тя се обърна и го погледна тъжно. “Колко ли други си убил и колко ли още ще убиеш?” ... кръвта продължи да пада в краката й, а той я гледаше.. и просто се усмихваше. Той не знаеше... Тя вдигна глава и погледна пак морето... то я викаше. Искаше да измие кръвта по нея, да я направи пак чистото невинно дете, което беше някога. Спря и се заслуша.. искаше да чуе една дума, една негова дума, да я помоли да остане.. но дума нямаше. Само тишината на вятъра, нейната тишина. Тишината, която пазеше в себе си и тихо я обгръщаше...

Една кървава сълза се спусна от окото й.. последната кървава сълза... Тя се усмихна, направи една крачка напред и потъна в нищото, в така чаканата свобода... Морето все още шумеше.. небето бе все така червено, а вятъра все така тих.. само едно се беше променило, нея вече я нямаше.

Той погледна с недоумение, направи няколко крачки и погледна надолу от скалата.. странно, тя беше тук само преди миг, но нищо, нали винаги се връщаше.. и този път щеше да се върне. Обърна се и тръгна към къщи, за да е там, когато тя се обади, за да му се помоли пак да отиде при нея. А колкото странно наистина... той нищо не разбираше....

Изпратено от: Hell