Още една истинска история

Никой не вярваше, че ще й се случи отново... Понякога човешкото въображение е сляпо за това колко болка може да понесе едно сърце.
Погледът й прескачаше по редовете на написаното от момчето, което до преди месец не спираше да й говори колко много я обича.
“Не искам да имам нищо общо с нея повече...”
А причината? Къде беше тя... Никъде нямаше обяснение за това защо я остави той...

Спомените я върнаха назад във времето... Първо я изоставиха най-добрите й приятелки. По доста подъл начин. Без обяснение. След девет месеца ходене я изостави и момчето на живота й. Без обяснение. Малко по-късно я изнасили момче, което претендираше да я обича. Без обяснение. И тогава тя го срещна...

Подобно на нея, той изглеждаше самотен, тъжен и изоставен от всички. Мъката и самотата ги сближиха.
“Дали ще мога да върна усмивката на това меланхолично момче”, си беше казала тя тогава и от онзи миг нататък тя направи и невъзможното да го направи щастлив. Да, нейното сърце беше разбивано толкова пъти, та й се струваше невъзможно да се влюби пак, но й се щеше да накара него да погледне по-весело на живота. След като за нея нямаше надежда, то нека поне дадеше такава на него... Имаше нещо у нея, което я караше да се раздава на хората, които виждаше, че страдат. И така, тя му протегна ръка в тежък момент. Постепенно се привърза към него... Дали беше влюбена дори тя самата не разбра, но че го обичаше нямаше съмнение. С него успяваше да забрави поне за кратко време старите рани и да се отдаде на щастието на малките, моменти радости.

Все пак обаче нямаше съмнение, че двамата са твърде различни. Той беше няколко години по-малък от нея, все още дете. Но може би именно детското тя обичаше у него – искреността, спонтанността, добротата... Вярваше, че в негово лице е намерила верен приятел. И макар първоначално неговата жизненост да контрастираше силно с нейната меланхолия, той успя да събуди чувствеността, страстта, усмивката й. Прекараха един прекрасен летен месец заедно... и той замина.

Да, просто един ден се махна... Дори не й се обади, и една думичка не й каза. Тя го чака вярно месец, като всеки следващ ден започваше с надеждата, че той се е върнал, и завършваше с надеждата, че той ще се появи на следващия. Това обаче така и не се случи. А тя, глупачката, не можеше да повярва, че той би и причинил това...

Един ден, докато убиваше скуката в чата, бившата му приятелка й каза, че той си е вкъщи отдавна и че са си писали... Прати й дори разговора... същия този разговор, който тя четеше сега.

- Не може да бъде – каза си тя за стотен път – Той не може да ме остави така след всичко, което направих за него...
Но го беше направил. Беше я срещнал, лъгал, използвал и накрая захвърлил. А тя му беше вярвала сляпо, беше му доверила всички кошмари от миналото си и вярваше, че с него ще преодолее всичко.
“Никога не вярвай на мъжете” й беше казал той някога. Тогава тя не го разбра... Но сега перфектно разбираше. Беше й говорил тогава за самия себе си...

Как се чувства тя според вас сега? Да, това е продължението на онази история... Дали я боли? Дали е разочарована? Дали...
Може би най-точната дума, с която някой би могъл да я опише, е силна. След лъжите, след болката, след огорчението тя отново ще продължи напред. Не, няма да пролее и една сълза. Някога за Деян прекара много безсънни нощи в плач, но сега за Тошко е решила нищо подобно да не прави... Той не заслужава. Остават й единствено гордостта и самоуважението все пак...

Ударите, които трябваше да изтърпи, бяха тежки. Неведнъж се оказваше потънала в калта... в същата тая кал, в която са затънали и хората, вкарали я вътре. Да, но тя не е като тях. И знаете ли защо? Защото дори след като е била лъгана безсъвестно и използвана, ще продължи напред такава, каквато беше преди – със същите чисти разбирания, със същите ценности и морал. Дори да оскверни тялото й, цялата тази мръсотия няма да засегне чистотата на душата й... След падението тя ще се изправи по-силна от преди и ще продължи напред!

Те никога няма да я победят... Да, тя сега почти няма приятели (така лицемерно я предадоха). Да, първата и единсвена истинска любов приключи (момчето я остави след всичките месеци понеже накрая изстина към нея и си хареса други). Да, преживя и изнасилване (понякога още има кошмари от онзи зловещ ден и изтърпва като види как виновникът си се разхожда ненаказан). Да, и последното момче, на което вярваше, си отиде без обяснение (явно се е вълнувал само от физическата част на общуването им). Удар след удар... Какво ли още й предстои? Нова болка? Едва ли... Едно сърце, почти престанало да чувства, не може да се страхува вече от болката.

В какво да вярва? Тя вече загуби вярата си в приятелството и любовта. Остана й само едно – вярата в самата себе си. На това се опира тя сега, само това я крепи. Може да загуби всичко друго, но не и това. Дори сама и изоставена, излъгана и предадена, тя ще продължи да следва този едничък лъч светлина в тунела... А защо ли? Защото съвестта й е чиста. Защото знае, че е наранила или излъгала никого. Тя няма какво да крие и от кого да бяга. Може да вдигне гордо глава и да се усмихне, да се усмихне отново... и да се надява, че един ден тази усмивка няма да е през сълзи.