Писмо до невъзможното

Не знам как точно да започна и защо се опитвам да ти напиша това писмо. Знам, че нищо няма да се промени, няма да ни стане и по-лесно. Предполагам, че тези редове дори няма да стигнат до теб, защото не искам да те наранявам. Не знам още хиляди неща за живота, за съдбата, за болката и това как да я потушим. Знам обаче едно нещо, знам, че ме разбираш. Ти разбираш какво ми е, какви чувства и мисли се борят в мен и измъчват нощите ми. В момента и ти си някъде сам, точно като мен. Сигурна съм, че в този момент мислиш за мен, да, мислите ти препускат безметежно, без смисъл, без ред. И не можеш да мислиш за нищо друго, знам, че затваряш очи и ме виждаш. Знам дори и за сълзите, спотаени в очите ти. Знам, дори кога ще се предадеш на болката. Ето, затваряш очи и ме виждаш, ето я и първата сълза. И с нея неусетно прошепваш и името ми. Така болезнено е да знаеш, че аз съм някъде там сама, чакаща те, а ти не можеш да дойдеш.

А знаеш ли на мен какво ми е? Знаеш ли как боли, колко трудно е да не крещя името ти. Да бъда силна, да не разочаровам и нараня някой? Нима се залъгвам, че никой не е разбрал. Та всяка частица от мен те вика и търси. Всеки поглед блуждае в пространството с едничката надежда да те видя. Не, хората не са слепи, те виждат, разбират. Наранявам ги, отвращавам ги, предизвиквам съжалението и ненавистта им. Но има ли значение дали ще ме гледат със съжаление или презрение, щом теб те няма, щом не ме гледаш ти. Какъв е смисълът да се срамувам, боря, съществувам... Нима мога да го споделя с някой... Нима има нещо, което да притежава смисъл, щом теб те няма.

Прости ми, натъжавам те, но трябва да има някой, който да ме разбере. Искам да поемеш част и от моето страдание. Прости ми, че твоето става толкова голямо, но не мога, нямам избор. Искам те до себе си. Не искам само онези спомени. Те са толкова далечни, отминали, почти избледнели, но все така изгарящи. Не искам друг да ме докосва, а ти. Не искам да чувам нечии думи, искам устните ти. Искам отново да си така близо до мен, макар и забранено. Искам да знам, че първо теб ще видя сутрин, че близо до теб ще заспивам.

Не знам какво още да ти кажа. Не трябваше да четеш това писмо, може би и няма. Ако все пак стигне до теб, знай, че е написано най-силната любов, която може да съществува. Всяка дума е частица от мен, част от огромната ми любов към теб. Надявам се, когато четеш тези редове, думите да не пронизват сърцето ти, както пронизваха моето, докато ги писах. Ако все пак е така, прости ми. Прости за всяка сълза, която съм предизвикала и помни, че те обичам. Че има някой, който сутрин се буди с мисълта за теб, прекарва деня в мисли и спомени за теб, моли се да си до нея, някой, чиято последна мисъл преди сън си ти и който сънува теб.

Изпратено от: Golden_Girl