Повик от съдбата

Един зимен ден видях човека, който не излизаше от ума ми месеци наред.
Може би беше хубаво, може би, ако не ме болеше толкова.
Може би, ако не се бях събуждала и поглеждайки се в огледалото да се плаша повече от всичко друго.
Може би, ако не бях плакала толкова, че да не мога да се усмихна, дори и когато го видя.
Може би, ако имах сили да му се обадя, за да чуя идиотския му глас.
Защо когато исках нещата да се оправят, се объркаха още повече?
Имах нужда от някого, защото ми беше много трудно и сякаш някой чу молбите ми, но беше за кратко.
Всичко започна, когато не исках нищо, само да го виждам, без да разбера кога годината се изплъзна.
Когато вече се отдалечи както от мислите ми, така и от България.
Не разбрах защо в мен не се натрупа омраза, само исках да го забравя, но не успях да се запазя такава както преди. Не можах да върна предишното си тъй безгрижно сърце.
И да не съм все още угрижена за самата себе си и леко съжаляваща се.