Реалност, по-хубава от мечтите

Дългоочакваният ден на Стоян най-накрая дойде, беше 2 януари и днеска той щеше да се види с момичето, в което беше влюбен до полуда. Стана рано, облече се и тръгна към мястото на срещата. Едва беше събрал смелост да я покани на разходка. Стоян не беше от онези момчета, преодоляващи страха си с лекота, той беше срамежлив, твърде притеснителен. Поради незнайни причини по пътя си той съжаляваше, че я е поканил, не заради друго, просто страхът и притеснението да не се изложи по някакъв начин го притискаха отвътре, но беше сигурен в едно - в любовта си. За пръв път изпитваше нещо такова към момиче, твърде ново чувство, затова и необяснимо.

След дълъг път, обзет от размисли и мечти, той пристигна на мястото, където трябваше да се видят, седна на пейката да почака момичето мечта, какви ли не мисли минаваха през главата му. И ето, тя се показа от подлеза, изгря като второ слънце, страха го обзе изцяло, тялото му се разтрепери, едва издържаше на напрежението, тресящо тялото му, трудно се контролираше...
Крачка по крачка тя се приближи до него и като ангел дошъл да го спаси с най-милите думи го поздрави... Но той не успя да я чуе... шумът от туптенето на сърцето му, му пречеше, то едва се сдържаше на мястото си... Стоян с леко притихнал глас, приличащ повече на този на дете изпаднало в беда, я поздрави тихичко... Те решиха да ходят на кънки на лед...

Тя успя да го разсмее, просто с две думи... чувстваше се истински... на кънките тя беше хванала ръката му силно... за него това беше все едно ангел го държи, дошъл да го спаси от тъмния свят... часове наред се пързаляха, хванати за ръка... видимо и двамата се забавляваха.

По едно време Стоян реши да й предложи... но откъде щеше да събере смелостта... ами ако тя му откаже... не му ли е по добре просто да мечтае и да бъде щастлив? Накрая успя да събере нужната смелост да изрече онези думи, твърде силни, за да предрешат съдбата му... Той просто ги изрече и без да се усети се озова на земята. Загуби равновесието си и падна, въпреки това, тя успя да го чуе съвсем ясно...

С лице чакащо отговор той я гледаше... тя се засмя силно с онази нейна усмивка, способна да разтопи всеки лед и се усмихна, казвайки „Добре, добре!„ му подаде ръка...Те станаха и продължиха, все едно не се бе случило нищо... За Стоян тези 1-2 минути бяха толкова трудни, сърцето му едва се сдържаше на мястото си... Беше леко замаян, но по-скоро щастлив. Те продължиха да си говорят и да се смеят, но дойде време тя да се прибира. Той трябваше да я изпрати, всяка крачка ставаше все по-малка и по-бавна... те сякаш не искаха да се разделят. Откакто се хванаха за ръка, не се бяха пускали, но вече трябваше да го направят. Въпреки притеснението си той искаше леко да я целуне, но нещо го разклати и я удари по главата... тя му се усмихна и се качи в трамвая. Искаше му се да потъне вдън земя заради този инцидент, но на следващия ден тя му показа, че за нея това няма значение. Държеше с него толкова мило. Той се чувстваше толкова щастлив, смееха се с часове без да спират. Струваше му се, че раят се е настанил на земята... Всичко беше тъй цветно, тъй красиво, те се виждаха почти всеки ден... животът му беше станал идеален.

Ива беше на пръв поглед най-нормално момиче... за другите нищо специално, но за него тя беше целият свят, въпреки недостатъците си, за него тя беше идеална... перфектна... най-милото, най-сладкото, най-красивото нещо на земята... Тя го озаряваше, съживяваше тялото му с всяка усмивка.... Леко накланяше глава и му казваше някоя сладка думичка, тъй приятна за неговите уши... Лягаше рано, ставаше късно само и само денят да бъде по-къс и да дойде моментът, в който ще се видят...постоянно беше усмихнат, зареден с оптимизъм... Светът беше красив, дните светли, хората добри, цветята ухаеха...

Дойде знаменитият 14 февруари. Той й купи една наполовина увяхнала роза - за толкова стигаха парите му, но с нея изразяваше най-голямата си любов, която беше безценна и която никой друг не можеше да изпитва към нея. На един обикновен лист надраска 2 реда, изля чувствата си и просто написа: "Обичам те, моля те, не забравяй това!"

Тя му направи съшият жест. Беше му купила картичка, на която бе написала, че го обича... Видяха се, той я прегърна силно... Такава топлина стопли сърцето му, че то едва не се стопи...

Тя се спря,. леко наведе глава, с очичките си го погледна по най-невинния начин и му каза: "Обичам те!" Досега не го беше казвала. В този момент той едва се задържа на прав...не усещаше краката си... ръцете му се разтрепериха...очите не осъзнаваха какво гледат, а ушите просто чуваха мисълта му и нищо друго... Денят беше повече от прекрасен за него... той вече беше сигурен в това, че тя го обича... изпрати я...и по улиците пееше и танцуваше... Хората го гледаха, явно го мислеха за луд, но него не го интересуваше. Той не виждаше тях... виждаше само нея... толкова щастлив беше... пееше силно, танцуваше, макар че не можеше...Все едно беше в сън, който няма да свърши...

На следващия ден те пак щяха да се видят...Той отиде точно навреме на мястото и я чакаше. Тя се показа от далечината.... Той знаеше, че тя го обича и усмихнат тръгна към нея, но нейната усмивка липсваше... Искаше да я прегърне, но тя се отдръпна и просто му каза, гледайки го в очите, че всичко свърши...Стоян беше шокиран. Не знаеше какво да мисли, какво да каже, какво да прави... Всичко бе тъй черно вече, очите му се напълниха с тъга... сърцето не се усещаше... душата му се изпълни със самота... просто гледаше в празнотата... Какво можеше да направи, не можеше да промени нищо... Тя му каза чао и си тръгна...Оттогава той не я е виждал, но там вътре в него тя си е запазила нейното място... Въпреки всичко той си спомня всичко хубаво и сега казва само едно....
- Благодаря ти за дните, по-хубави от мечтите ми!