Какво е самотата изобщо, защо я чувстваме, кога..? Защо позволяваме на това чувство да ни завладее? Може би е по силно от нас, или е илюзия, която сам си създаваш. Излизам сутрин за училище, а навън е студено. На спирката има много хора, но защо и те като времето са толкова студени.. няма "добро утро". И ето пак, пак онова чувство, с което си легнах снощи прегърнала възглавницата. Мълчиш, а всички те гледат странно мислейки си "пак и има нещо" тъкмо започвам да се отдавам пак на дълбоки размисли за жалкия си живот и автобуса идва. Качвам се с престорената си усмивка. приятелката ми която ми пазеше място я няма-пак се е успала. Оглеждам се за свободно място и случайно с поглед срещам някой, който пак ми напомня за миналото. Престорената усмивка замръзва. Спомените пак минават бавно и мъчително и си задавам въпроса защо..? Вече знаем отговора и уж го преодолях, но защо не мога да забравя? Сядам някъде и се заглеждам в една точка, а спомените пак започват бавно и мъчително да се редят един след друг. И не спирам да мисля загледала се през прозореца. Гледам голите клони на дърветата с тук-там по едно жълто листо и се чувствам точно като тези самотни листа, толкова далеч едно от друго. Ето стигнах. Ами сега? ще правим контролно а не съм учила. Най-сетне онези мисли ме напуска и се връщам в реалността. Влизам в класната стая. Ето ги съучениците ми толкова жизнерадостни както винаги. И се заразявам, забравям за всичко... А ето, дойде време да си тръгвам. Качвам се на автобуса и пак съм сама. Къде са се запилели всички? Пак онова чувство, пак се заглеждам през прозореца. Този път виждам хора, много хора, всеки тръгнал на някъде. А онова чувство се засилва. Поглеждам претъпкания автобус и се задушавам, но не защото има много хора, а защото аз съм сама. Толкова много хора на около а се чувстваш сам. Дочувам позната мелодия в шума и ме присвива стомаха. Това е неговата песен. Няма да мисля за това. Но в съзнанието ми изплува нещо още по-болезнено. Приятелка, спомени и пак онова гадно чувство. Искам да го изтръгна "ако имаше хапче с което да забравя всичко, такова което да изтрие всички лоши спомени и да ме накара да виждам само хубавите неща в живота", но няма. Усмихвам се. Този път истински. Сега си спомних кога последно се смях. Най-сетне се прибирам вкъщи и пак съм сама, този път го няма онова гадно чувство и това ми харесва. Потапям се в задължения. Вече се стъмнило. Я да видя кой е в Skype. Колко много хора, а да няма с кой да поговориш и на кого да споделиш. Защо никой не ми пише..? Пак това чувство. ще гледам телевизия. Любимата ми сапунка "виж какви добри приятелки, защо аз вече нямам такива..?" и пак онази тежест в гърдите. Сменям канала "о колко са влюбени тези двамата, това ми напомня за..." няма пак да плача! Изключвам телевизора, поемам си дълбоко дъх, лягам си в студеното легло, и пак прегръщам възглавницата...

_DjobNo_GaDje_
13 Яну 2009 г.