Ти беше моят живот

Събуждах се сутрин с мисълта за теб. С мисълта как ще те видя, целуна и прегърна. Прекарвах деня си с теб – изцяло с теб – пленена от твойте очи, усмивка и устни. Заспивах с мисълта за теб – колко бях щастлива в твойте прегръдки, как нежно ме милваха твойте ръце, защото ти беше моя живот.
Измина време и продължавах да вървя в живота с теб. Само с теб, загърбила приятелите си, обърнала внимание само на чувствата си. Обичах те, ах колко те обичах. Бях влюбена в живота, както никой друг път. И знаеш ли защо? – защото ти беше моя живот.
Но след време – явно чакал да мине толкова време, чакал да се влюбя до полуда в теб, реши че няма аз да бъда твоята любов. Без обяснение, без дума за сбогом, дойде и каза „Край”. И си отиде. Отиде си моя живот.
Ти каза – „Оставаме приятели,нали?” Сякаш аз бях глупачка и ще кажа „Не”. Аз бях толкова влюбена в теб, преминах през всякакви бариери за теб, обичах те всеки ден така, сякаш няма да има друг – и за какво?
За една банална изтъркана фраза : „Оставаме приятели, нали?”