Васил разсеяно прокара пръсти по клавиатурата пред себе си. Не помнеше кога точно седна пред компютъра, но от тогава бяха минали много часове. Повечето хора, които познаваше никога не биха издържали на това убийственно дълго подлагане на излъчване. На него вече не му правеше впечатление. През годините компютъра остана единствения му приятел и Васко осъзнаваше това. Той беше неговата работа, хоби и живот. Момчето се замисли неволно за мястото си в обществото. Като цяло изглеждаше слаб индивид. Ако спреше тока или телефона щеше да се окаже сам в заобикалящия го враждебен свят без нито една опора, на която да се облегне. Та той не познаваше толкова хора реално, колкото бяха “приятелите му в различните форуми и чатове. Там той бе съумял да си изгради име докато навън сред себеподобните си беше никой. Просто поредното слабовато момче с кървясали очи и отвеян поглед. Там обаче, сред плетеницата от кабели, електронни импулси и интегрални схеми беше име. Нима тези му успехи не бяха реални. Та той макар и сянка притежаваше почти неограничени възможностти. Там никой не смееше да се майтапи с “Vortex”, защото ако това се случеше проблемите щяха да започнат. Наистина в тези среди изглеждаше страшен. Една сянка без лице криеща се зад оригинален прякор. Като древен демон той всяваше страх в сърцата на непросветените. Беше жертвал всичко за това – образование, приятели, , положение в обществото, здраве дори самия си живот. Сега единствено компютъра бе неговия прозорец за външния свят. Едно ново сетиво появило се за хората в епохата на електрониката. От стола си можеше да види близки и далечни земи, но телом никога не бе отишал там. Васко обаче съзнаваше, че е вече късно за промяна.Той бе избрал своя път в живота. Сега оставаше само да се бори за чест и слава. Разбираше, че и той някой ден ще залезе. Щеше да бъде погълнат от вече зараждащата се вълна от младежи с много таткови парички и могъщи машини – неща, с които той не би могъл да се пребори. Това бяха деца мислещи, че знаят всичко за нещата, които притежаваха. Та той бе постигнал всичко със собствените си ръце, но времето на неговата “стара” школа безвъзвратно отминаваше. Способен бе да се бори съ живи хора, но не и с техните машини. Васко бавно стана и отвори вратата към терасата си. Нощното небе изглеждаше тъмно и навъсено. Нито една звездичка не можеше да пробие гъстия смог. Въздухът беше замрял като тинеста вода в блато. Момчето пое дълбоко дъх. Не усещаше нищо. Това беше поредната жертва, която даде, за да се изкачи на върха – чувствата си. Не искаше да залязва. Това бе единствената му мечта. Хората да го запомнят такъв. Босите мустъпала бързо измръзнаха при досега със студения мрамор. Миг по късно пръстите му се отделиха от пода. Васко почувства раздвижването на въздуха. Ето, че вече летеше – сам и без никаква помощ. Това бе една от най-старите мечти на човека. Да може да се рее из небесния простор. Дори не извика докато падаше… и потъна в забрава. Това е прокобата на героите появили се в тези времена. Ерата на личностите изгря и ще да залезе, а имената на хората дали името й ще изтлеят от страниците на историята.
Ronin
18 Яну 2005 г.
