Пролетта се усеща във всеки полъх на вятъра. Разходката е най-добрия метод за разтоварване днес. Не знам как ще се успокоя, но се надявам прекрасния сезон и светлината, струяща от всичко, да ми помогнат. Искам да избягам от приятели, близки и от теб. Нека Зевс прати някоя гръмотевица, за да се изтрие веднъж завинаги моето лице от рисунката, наречена „Живот”. Не трябва да имам такива мисли и желания, но мъката е по-силна от стремежа да се боря. Продължавам да се усмихвам, а хората около мен са все така щастливи и не забелязват. Не ги е грижа за моите проблеми. ”Тя не казва нищо, сигурно е добре и е щастлива” - това ви идва на ум, нали? Е, значи аз съм виновната тук. А когато кажа, че имам проблем или, че се чувствам зле, някой чува ли виковете ми? Не... вместо това вие продължавате да ми обяснявате „любовните си драми” или искате съвет за поредния „принц от вашите приказки”. Съжалявам, съзнавам, че може би не разбирам чувствата на летящите в облаци хора, защото почти никога не съм била от тях. Спирам с песимистичното настроение за момент и казвам здрасти на поредния познат. Усмихвам се така, все едно съм най-щастливата на света, а след секунди се връщам към мрака. Нямам ли право да бъда сама, да чувствам, да мълча, да бъда щастлива, но да не крещя и да не привличам вниманието на хората всеки път, когато любимото мъжко същество ме погледне? Не вярвам на никой, не искам никой. Копнея единствено за разбиране, но не го получавам. Малка съм, да. Това значи ли, че не мога да мисля или да съм реалист? Предполагам няма и един човек, който да ме взима на сериозно. Никой не ме познава - аз съм мрачна вътрешно, а светя външно. Търся онзи, който излъчва нравствена светлина, за да се преборя с налегналите ме тъга и отчаяние. А има ли такъв? Не, не и сега, а може би никога няма да има. Какво значение има изобщо всичко написано до тук? Никакво. Поредните глупости на една тийнейджърка, минаващи за разсъждения. Не се имам за умна, не се имам и за хубава, но защо се смятам за различна? Не съм. Обикновена глупачка, може би дори песимистка. А има и вероятност просто да си давам сметка за истината.

Разтърквам очи,оглеждам се. Пред мен е морето - „този вечен великан”. Влюбени вървят по моста и броят тихо стъпките си, обсипани със свещен прах. Това са истинските звезди на държавата. Само те светят ярко над нас всяка вечер. Твърде много, но все още не достатъчно. Всеки самотен иска да е сред тях, да се почувства като погален от боговете.

Оставям себе си в ръцете на съдбата. Няма да се предам, няма и да се впускам в безмилостна борба за надмощие. Животът не заслужава да му подарявам душата си. Отново се усмихвам. Този път наистина чувствам удовлетворението вътре в мен. Решението е взето, поне за сега. Продължавам начина си на живот, било то правилен или грешен. Служа на другите, а аз оставам на заден план. Няма смисъл да заставам отпред, няма причина да се бунтувам срещу сегашното време. Усещам как дяволът и ангелът замлъкват и ме оставят да говоря. Радвам се, защото си спомням. Доволна съм, защото обичам. Чувствам спокойствие, защото знам - за всичко си има време. Усмихвам се, за да потъне песимистът в мен. Усмихвам се, защото знам, че някога и на моята улица има шанс да блесне доброто.

The_Kiss
25 Юли 2007 г.

Коментари: 4
crazy_teen4e #1, 25 Юли 2007 г.
Тъжно,но красиво Браво
The_Kiss #2, 26 Юли 2007 г.
Благодаря крейзи,много ти ценя мнението
dafi_bs #3, 27 Юли 2007 г.
целувке като ти казваме, че те бива слушай
The_Kiss #4, 27 Юли 2007 г.
ами аз по принцип не съм свикнала да слушам пък и имам още много да пиша докато почне да ме бива...