Живота на един обикновен човек

Ти си обикновен човек. Като такъв си длъжен да спазваш правилата на живота, колкото и да са сложни. Трябва да взимаш бързи и трудни решения. Длъжен си да свикваш с промените, колкото и да са големи. Трябва да се съобразяваш с другите и техните нужди. Нямаш право на грешки. Ако сгрешиш... последствията ще са големи. Иска ти се да избягаш и да се откъснеш поне за малко от реалността. Иска ти се да се сгушиш в човека до теб. Иска ти се да го притиснеш силно до себе си и да му кажеш че го обичаш. В същия момент се боиш дали Той ще ти отвърне със същото. Боиш се да се да се сбъркаш... боиш се от това, че има опасност твоето Аз да бъде наранено. В същия момент решаваш, че е по-добре просто да си замълчиш. Няма смисъл да казваш нищо. Евентуалната грешка може да е фатална. Питаш се дали не бъркаш точно с това си твое решение... Станаха много въпросите.

Виждаш, че нищо в живота ти не е просто. А си едва на 16. Хората около теб се променят... Ти се променяш... някой напуска живота ти по една или друга причина... на негово място идва друг. Питаш се кой ли ще замести теб? Дали ще липсваш на някой? Естествено, че не. Човека е егоист! Но ти не си... Тогава какво си ти?

След време...

Седиш и разсъждаваш за живота си. Случиха се толкова много неща... Промените са на лице в дома ти, обкръжението ти, приятелите ти... Прибираш се вкъщи и чувстваш някаква липса. Сядаш на студения стол и започваш да мислиш. Хората в дома ти не са същите. Къщата ти е друга. Остана ти само адреса. Осъзнаваш, че уюта го няма. Искаш да се махнеш. Но къде ще отидеш? Някъде навън... На улицата... Зимния студ ще те прегърне с ледените си ръце. Там те чака суровата реалност. Искаш да избягаш от нея. Палиш. След няколко секунди вече си усмихнат. Фалшивото щастие де обгръща. Макар и лицето ти да е сияещо, душата ти плаче. Не знаеш къде си... Не знаеш какво става с теб. Но чувството си е познато. Прибираш се вкъщи. Лягаш си в студеното легло и започваш да си представяш живота такъв, какъвто искаш да бъде. Сълзите мокрят лицето ти... мокрят дрехите ти. Потъваш в сън.

След време отваряш очи. Виждаш, че вече не си сам. Питат те нещо. Мълчиш. Просто не си чул... Обличаш се. Влизаш в студената мокра баня и се гледаш в мръсното огледало. Гледаш отражението на един човек, който съществува само физически. Душата му е мъртва от години. Гледката е непоносима. Излизаш. Навън е още по студено. В джоба ти подрънкват някакви стотинки. Звъниш по телефона. Купуваш си цигара с последните си пари. Пушиш. Идват приятелите ти. Смееш се по навик. Играеш си на живот, но не осъзнаваш, че всъщност живота си играе с теб. Решаваш да пиеш. Поемаш голямо количество алкохол. Вие ти се свят. Седиш на мокрия камък и едвам говориш. Става късно... по-тъмно и по-студено. Искаш цигара. Палиш я и усещаш как дима прониква в тялото ти. Телефона ти звъни. Тръгваш унило към вкъщи отделен от играта на живот. Мислиш за изминалия ден. Решаваш, че утре ще е различно. Но се лъжеш. Играеш си със себе си. Дълбоко в себе си знаеш че нямаш сила за още една промяна...