Да даваш любов, а да нараняваш себе си

Случвало ли ви се е да имате връзка с човек, който не обичате, който дори не ви привлича? Усмихвали ли сте се насила, когато го видите, извръщали ли сте поглед, когато ви гледа в очите, все едно не искате да разбере реалните ви чувства (които впрочем ги няма)? В старанието си да не нараните него, да не постъпвате нечестно, да не давате напразни надежди, да пренебрегвате стойностните за вас неща, принципите ви.

Малка съм още и знам, че нищо не съм видяла от живота, но не искам да бъда някой, който не съм. Всички ми казват дай шанс на момчето, как може да искаш да си с някой, а да не даваш шанс на никой. Е, кандидати поне не ми липсват, но едно нещо разбрах, че трябва само себе си да слушаш, само сърцето си.

Този, който ти дава съвет, после няма да живее твоя живот, да, понякога е хубаво да се вслушаме в чуждите съвети, но по-важно е да живеем собственият си живот. Да правим нашите си грешки, да се учим от тях.

Сега се чувствам ужасно, с момче съм, което явно изпитва нещо към мен, но аз към него - не. Държи се мило, уважава ме, но когато го целувам и прегръщам, искам да съм с друг. В стремежа си всички да са щастливи, съм нещастна само аз, банално, нали.

Понякога си мисля, че за него съм просто мацката, с която да се изфука пред приятелите си. Тази, която явно му е длъжна, да го слуша, да му угажда, да е така, както той иска. Или просто си внушавам, или не издържам това положение. Сигурна съм, че много от вас са имали подобни проблеми. Но не мисля, че е честно, когато се опитваме да направим добро, да страдаме. Но животът е такъв, какъвто си го направим ние самите.

Кога разбираме, че можем да започнем отначало, кога забравяме тези, които сме обичали, не е ли жестоко тези, с които сме, да са просто заместители. Да "отдаваме" телата си, а душите ни да принадлежат на другиму.

Бях се примирила с факта, че момчето, което обичам, обичах, и аз не съм много сигурна още, не може да е с мен. Радвах се, че той е щастлив, реших да дам шанс на другиму, да направя и аз някого щастлив, но нараних себе си, заблуждавам друг.

Съдбата е нещо многостранно, неочаквано, необяснимо може би. Всеки път, когато се опитвам да започна отначало, да бъда щастлива, се появява това момче (може би голямата ми любов), а аз се разколебавам. След последният ни разговор разбрах много неща, разбрах, че когато искаш да си щастлив, не трябва да се отказваш, трябва да се бориш, да чакаш малко, да имаш надежда, че нещата ще се получат. Разбрах, че когато искаш определен човек, не трябва да спираш да се бориш за него, да се отказваш, дори да се промениш заради него, но само ако си сигурен, че и той има някакви чувства към теб.

Вярвам в това, че всяко зло е за добро, че ако нещо е станало по един начин (а не по този, който желаем), то така е трябвало. Вярвам, че и аз някога ще намеря щастието, ще бъда с човека, който обичам, но за сега оставам с гадже, което не харесвам дори (поне за сега), но пък може би като го опозная достатъчно, ще го обикна (дано не заблуждавам само себе си).

Искрено обаче се моля и се надявам и на невъзможното, надявам се... може би вярвам в съдбата, вярвам във феята на желанията, във феята на любовта... но само един човек може да ми каже какво да правя, да продължа ли с другия (или сама по-вероятно), или да... колкото и абсурдно да звучи, да продължа с него.

Е, поне вяра и надежда ми останаха.

А другото оставам на теб...