В училище не всички сме равни.
Подвластни сме на социалните шансове.
На внушенията, на думите, с които ти казват, че не си желан.
Или че не си учил пак, но никой не се разочарова, щом това вече е присъщо за теб.
За мен.
Влизам в една стая, не виждам повече от две приятни лица.
Хората, които обичам са далече, няма ги в това пространство, в тази страна.
Аз съм си все същата.
Не нося усмивка и това ме откроява, това ме различава.
Подминавам хората.
Излизам след края на деня, за да се върна у дома.
Всичко е еднакво за мен, говоря, мълча...
Не съм тази, която искаш.
Не съм тази, която приемаш.
Много съм грешна, нали ?
Странна, да аз съм такава.
Сега ще чуя от някого: "Мен какво ме интересува?"
Няма кой да го интересува.
Приятелите ми казват да избирам.
Не искат да съм щастлива.
Как позволявах толкова години.
Или бях безсилна?
Или бях наивна?
Искам да кажа и да чуя нещо, което да се приеме.
Не мога да лъжа, за радост или не.
Не съжалявам за нищо в този живот.
Аз съм индивидуална, аз съм много по-различна
от представите.
Помолих веднъж за една химикалка.
Нямал никой.
Помолих за номер на едно момче.
Нямаше кой да ми го даде.
Помолих за малко човечност
и капка за мен не остана.
Така, че за какво да моля ...
Друго няма.
Получих това, което не желая.
И то от приятелите ми.
Аз трябвало да се променя.
Как да стане с такава бързина?
За какво?
За да не получа нищо.
За да чуя всичко, каква съм аз била.
Ужасна съм била.
На кого му пука?
nelly_fibi
13 Фев 2008 г.
