Не прояви капка милост ти поне...
сърцето ми хвана и разкъса със ръце...
сълзите ми в очите не видя ли ти поне...
тях също да убиеш със ръце...

Вик разчупи тишината...
вик последен,така далечен...
вик отронил се от душата..
вик за помощ,вик за милост...

Стана ти на сянка бледа...
прокрадна се покрай стената...
сърцето ми осакатено и в тъмнината се научи да те гледа...
Остана след тебе само тишината...

Онемяла стоях и гледах как влачиш ми душата...
Сляпа в този миг поисках да съм...
Сили да викам нямах,капка не остана...
Онемяла... стоях и взирах се след теб във мрака...

И чу се писък изтръгнат от душата...
писък чупещ на парчета тишината...
писък раздиращ с нокти тъмнината...
Видях сребърния блясък в здрача...

Тя крещеше,чувах я отдалече...
Виждах я, как опитва се да се изтръгне от клопката коварна...
Сили и на нея не й останаха вече...
Виждах как блясъка помръква, мрака и нея прегърна...

CaTwOMaN
21 Май 2006 г.