Сребърни цветя

Лежах в полето от сребърни цветя…Чувах ударите на сърцето си… Те бяха в главата ми… Чувах виковете на душата си… Усещах как сърцето ми отвътре дере с нокти по плътта ми… Исках да ги спра, а сили нямах… Исках да умра, за да се спася, но и за това сили нямах... Защо не можеше отново да си с мен в градината от кървави цветя. Защо не можеше отново да ми покажеш света такъв, какъвто го вижда моята душа…Сега тя крещи… Дави се в кървави сълзи отронени от сърцето ми… Сякаш празна съм, сякаш сърцето ми разби се, а чувам то още как тупти… Как се бори за живота си, за любовта си… То се бори… Но аз не… Може би… Ти ме наричаше с различни, красиви имена… Ти ме обичаше, или поне аз мислех така… Защо направи това… Когато бях най-щастлива ти да обърнеш гръб, когато сърцето ми подскачаше пак и пак, и пак… диво, лудо вманиачено в неуморимия си бяг, а ти просто ей така подложи крак… като обикновен глупак… Всичко, което имах ти дадох, всичко, което обичах загубих, защото искаше да обичам само теб…

Лежа в полето от сребърни цветя и усещам как душата ми умира бавно в самота… Сили за викове вече няма… явно всичко е било измама… Рози безброй подари ми… Страх ме бе да не се нараня, дарявайки ти обичта…, но ти убеди ме… каза: “Това не е шега, ти си моята съдба…”

Сега бодлите на розите обичам, обичам да минавам с тях местата, на които минаваха ръцете ти… Заобичах да ме боли… Сърце, прости ми… Прости ми, че отново те нараниха… Прости ми, че скоро тая болка няма да отмине… Прости ми… Прости и ти душа…, че те оставих без глас в пустошта… Аз просто имах нужда някой да ми подаде ръка тогава…, но никой нямаше… и аз продължавах да лежа в полето от сребърни цветя…, но това не бе сребро… Бе лед… Без за знаеш сам, аз в сърцето ти лежа… и тихо опитвам се да заспя… Гълтам сълзите си… Умолявам душата и сърцето си… Останете с мен…