Не зная - бих ли събрала куража
де те намеря някога.
Апокалипсисът беше ме свършил.
Душата ми - изпепелено дърво,
раждаше само отрова.
С очи, по-тъмни от есенен дъжд,
се взирах неистово в нищото
и даже песента на славея
ми звучеше фалшиво.
Но ти застана на пътя ми.
Не във златна река,
а в планинска роса ме окъпа,
покръсти ме
във водите на млад водопад
и ме изправи със ново лице
пред най-първия ден.
А там, от високото,
видях невероятното:
две успоредни прави
бяха намерили
пресечната си точка...

revniVka_
25 Мар 2009 г.