Черни щрихи в сянката дълбока,
тъмен силует на стената тъй висока.
Гледам го, а той пък гледа мен,
махвам му, а той отвръща изумен.
Невидим той до скоро за човешките очи,
разбира, че го виждам и душата му скърби.
Тъмен бил преди, сега променя се и изсветлява,
не може да повярва, че сивотата се стопява.
Светъл лъч надежда в моите очи блести
и сякаш заради нея, сърцето му кърви.
Съжалих го, а той започна да се дави,
подадох му ръка, за да се изправи.
Тъмната му роля изглежда му допада,
без нея в светла яма той пропада.
Крил се от света от толкоз време,
слънцето усеща като бреме.
Оттогава всеки ден той е все със мен,
и чудя се защо си мисли че е в плен.
Красив е той, когато аз красив съм
и див е той, щом аз по-див съм.
Във мен извиква само злоба зле таена,
жестокост на убиец дълбоко притаена.
Гърдите ми дере и иска да избяга,
но ще го пусна, на мен той вече не приляга.
И тръгвам сам, а той върви след мене,
обръщам се и сякаш вече чужд проблем е.
Но знам, че както слънцето залязва и изгрява,
така и тоз портрет изчезва и се появява.
by: Me & crazy_teen4e
DIGHeaD
09 Окт 2007 г.
ама може и да греша 
Харесва ми
