Две рози

Държа две рози, бяла и червена. Седя в мрака и чакам, и мисля, но мисълта ми не хвърчи по краищата на света, а седи тук в стаята при двете рози. Ах, алената, колко е хубава, но боде, ужасно боде! Ето капка кръв пада от пръста ми, но аз я чувствам от сърце! Пада на бялата, тъй непорочна бе а аз я оскверних. Какво направих? Дигам бялата да я помириша, но ръката ми трепва. Другата ухае по-приятно, но тя ще увехне, а бялата тепърва ще расте. Коя да избера? Коя да изхвърля? Глупак съм, колко пъти ще се бода преди да осъзная грешката си? Мрака се сгъстява, а аз седя сам. Болката се засилва, а аз чакам. Защо чакам? Защо не изляза от проклетата стая? Защото тях чакам да ме повикат. Която ме повика първа, ще ме спечели, но аз продължавам да си чакам. Ставам от леглото, отивам до вратата и разбирам, че не мога да изляза с двете рози. Поглеждам надолу и пускам едната....