Измамен образ - ІІ част

Знаеше, че той не заслужава любовта и, но какво можеше да стори? Нима разума и сърцето и казваха различни неща? Да, сякаш в нея имаше два гласа. Единия и казваше да го забрави, да изтрие от съзнанието си неговия образ и да продължи напред, но беше ли възможно? Другия и шепнеше, че има надежда, че той сигурно я обича и не трябва да се предава. Често я измъчваха доста противоречиви мисли и тя не знаеше на кои да вярва. Искаше само да заспи и никога да не се събуди.
И сега той бе близо до нея, но как да мине покрай него без да покаже, че е наранена, че всичко в нея плаче само при погледа му. Да, очите му бяха наистина красиви, но в същото време и толкова безразлични и студени. С всеки един поглед в сърцето и се забиваше ледена стрела. И ето разминаха се. Красимир се направи, че не я забелязва, а тя едва сдържа сълзите си, които напираха в нея и, които можеха да създадат цял океан. Но не! Тя нямаше да покаже слабостта си! Да, беше наистина безпомощна срещу него, но нямаше да му достави удоволствието той да го разбере. По-добре е да го таи в себе си...
-Мими! Ехооо! Защо си толкова замислена и тъжна? Нали знаеш, че няма смисъл.
-Знам, но. . ох, сега не ми се говори. Дай да видя една задача.
-Добре, но докато пишеш аз ще ти разкажа моя план.
-Не зная дали има нужда от него. И без това не ме обича и ме нарани достатъчно. Защо аз да трябва да правя същото и да падам на неговото ниво. Той не заслужава дори да мисля за него. Казвайки това тя осъзна колко много се заблуждава... Дори и недостоен той бе вътре в сърцето и и май нямаше намерение да го напуска.
-Ако си го решила наистина.. Доста благородно от твоя страна. Аз на твое място щях да му размажа жалката физиономия!!
След два дена по обичайното време Мария се намираше в училище, когато видя един неин съученик, с който не си бяха говорели от сигурно 4-5 месеца. Но не защото бяха скарани, а просто той беше най-притеснителното, най-срамежливото и изчервяващо се момче, което познаваше.
-Здравей.
-Здрасти.
-Искаш ли да учим заедно за входното ниво по математика. В смисъл, че...
От там нататък не чу почти нищо. Димитър се запелтечи и започна да говори леко несвързано, но вниманието и сега се съсредоточи върху Красимир, който в целия се блясък стоеше на няколко крачки от нея и се перчеше пред приятелите си.
-Да, разбира се, че ще излезем-на висок глас говореше тя, за да може любимия и да я чуе. В пет става ли?
-Ами, хм, мм, дааа добре. -Зарадвано и отвърна той.
Е постигна това, което желаеше. Красимир я чу и се пулеше изненадано. Мина покрай него с гордо вдигната глава и широка усмивка. Изглеждаше така все едно не и пука, но само и единствено тя знаеше какво и е всъщност. Влезе в класната стая и се почувства отвратена от себе си. Как можа да използва така безчувствено горкия Димитър само за да подразни Красимир. Бе толкова долно от нейна страна и тя прекрасно го разбираше. Ами ако бе дала напразни надежди на съученика си? Ако сега постъпваше с него, както К. с нея? Може би трябваше да говори с него и да му обясни, защото не изпитваше нищо към него и не бе честно да го използва по този начин. Унесена в мисли не усети, че г-жата по география я извика на дъската. За какви уроци можеше да мисли в момента??