Викингско момиче

Вятъра разклащаше огромните борове в една вековна гора на викинги. По изпопадалите и изгнили клонки престъпваше тромаво черен жребец. В гривата и опашката му имаше изящно сплетени малки плитки, а по козината му се стичаха капки от потта му. Пяната в устата му показваше колко уморен беше от дългия път. Изведнъж заостри уши и изцвили тревожно. На пътя му се бяха спрели два вълка. От гърба на коня изхвърча стрела и се заби пред краката на единия хищник, която ги уплаши и те се разбягаха. Фигурата, която седеше на коня прибра лъка си и потупа по врата животното. Това беше младо червенокосо момиче. На врата и висеше знака на рода и, а финото и тяло беше облечено от животински кожи.

Когато коня и се успокои, продължиха пътя си. След часове се видя края на гората, момичето спря жребеца си и слезе от него. Седна до един голям бор, за да си почине. Погали голямото дърво по кората и погледна небето. Беше се стъмнило и цялото небе беше изписано със звезди. Девойката извади от една торбичка малки камъчета и ги разпръсна по земята - това бяха руни. Видя черната поличба, която я чака, прибра бързо руните, но в очите и не се виждаше страх. Трябваше да изпълни задачата си, която рода и беше възложил. Трябваше да отиде до близкия викингски род и да помоли за помощ, понеже няколко месеца водеха война със саксонците и ресурсите им бяха на изчерпване.

Отиде до коня си и го пови с една кожа, след това го възседна и с бавна крачка навлязоха в едно пусто поле. На сутринта се беше вдигнала мъгла, която се сливаше с пушека издигнал се от едно селище. Момичето се спря до близкия извор, за да напои жребеца си. Тя се наведе към водата, за да измие лицето си. Животното усещаше тревогата и, заигра се и я бутна във водата. От дълго време девойката не се беше смяла, но красивия и смях се разнесе из полето. Стана още по - красива, заприлича на самодива танцуваща в заснежена гора, а смехът и беше като песента на самотна птица.

Вече се виждаха огньовете на селището. Покрай момичето тичаха две деца, които безгрижно си играеха. Тя почувства тъга за отминалото детство и отчаяно въздъхна. Викингите я приеха с топли чувства и и обещаха да пратят подкрепления. Преди да замине от селото, видя как войската оправяше конете и оръжията си, след това всички потеглиха към рода и.

Вече се виждаха познатите стари полета, реки, гори... Всичко родно за нея. Виждаше се и окървавеното бойно поле. Войската, която беше довела се спусна към битката.

Изведнъж момичето, като че видя живота си за момент и се увеси на врата на най - верния и приятел - беше простреляна с стрела. Коня се отдалечи от бойното поле и се запъти в тази позната нему гора. Тялото на стопанката му се строполи на земята и от торбичката и се изсипаха руните. Животното легна до изстиналия и труп, целия беше във рани. Отиваше си, отиваше си при момичето. Но поне и двамата бяха дали живота си за спасяването на рода си. И умираха заедно, свързани с истинската любов на приятелството.