Красив сън или кошмар?

- Мамо, казах ти вече! Роклята е твърде... изискана и хубава за мен. Пък и не смятам да ида на глупавия бал.
- Лени, мила, поне веднъж ме послушай. Само този път... Просто иди на бала.
- Но защо? Този бал е абсолютно безмислен. Освен това е за богаташчетата... Да покажат новите си бижута и дрехи. Пък и там, там всички са хубави...
- За мен ти си много хубава, Лени!
- За теб, да... Но не и за Иво.

Лени не бе от най-красивите момичета в училище. Носеше очила с дебели и груби рамки. Косата й беше прекалено бухнала и никога не стоеше добре. Носеше малко консервативни дрехи – широки пуловери, стари протъркани джинси, маратонки... Нарочно или не, тя много умело прикриваше естествената си коса. Защо ли? Може би само тя самата знаеше...

А Иво бе едно от „готините момчета в училището”. Идваше с хубава и лъскава кола, маркови дрехи, държеше се надменно и винаги бе в компанията на най-надутите момичета и момчета в училище. Но въпреки това, по някакъв начин бе докоснал сърцето на Лени. Макар да знаеше, че той никога няма да й обърне внимание, тя не спираше да таи в себе си надеждата за това...
- Е, ще идеш ли, Лени?
- Щом настояваш... Но да знаеш, че не изгарям от особено желание!
- Ще видиш, че ще си изкараш чудесно. Само малко да ти оправим прическата и гримът... и ставаш принцеса!

. . .

-Хайде виж се, Лени!
Лени плахо пристъпи към огледалото и се погледна. Но там не стоеше предишната Лени, сега пред нея се появи образът на една нова, по красива Лени, която плахо се усмихваше. Косата й съвесем дискретно беше прибрана на кок, вързана с бяло дантелено ластиче. Само два тънички кичура се спускаха по, изрисуваните й с меко розово скули. При всяко премигване се виждаше красивия блещукащ грим на клепачите й. Нежен сребърен гланц блестеше на устните й... А роклята... Тънички бели презрамки се преплитаха красиво около деколтето. Стеснена около талията и ханша, надолу роклята се разкрояваше и прилягаше чудесно на финната и стройна фигура. При всяко потрепване на Лени, хиляди брокатчета по роклята засияваха. Сложи си красива маска, която скриваше лицето й... Не искаше никой да я познае, не искаше подигравки и сълзи! Искаше да скрие самоличността си...

. . .

Лени пристъпваше бавно към училищния салон, който беше красиво украсен за случая. Кръглата блестяща сфера се въртеше бавно и разпръскваше дискретна светлина. Откъдето и да минеше, тя събираше всички погледи към себе си. След като прекоси салона, седна на едно маса в един от ъглите му.

През цялата вече Лени търсеше с поглед Иво. И ето, че най-накрая погледите им се срещнаха. Но тогава Лени сведе погледа си към земята, а той продължи да я съзерцава. С голямо любопитство, да узнае коя е тя, той се запъти към нея.
- Един танц?
От притеснение и изненада Лени остана безмълвна, загледана в пода.
- Спокойно... не ям хора – закачливо каза Иво. – Особено красавици като теб.
Той хвана ръката й и я дръпна нежно към дансинга.
Двамата танцувах неуморно много дълго време. За Лени това беше съвсем неочаквано! Никога не би си представила, че може да й се случи нещо подобно. Сякаш не вярваше на това, което се случва. Струваше й се като нереален, красив сън, който много скоро ще свърши...

Цялата вечер танцуваха, непромълвни и сгушени един в друг. Беше като приказка, която никога не ще свърши! Но всяко начало... имаше и своя край.
- Хей, Иво! Трябва да тръгваме. На Тони му стана зле и трябва да го закараме у тях - каза един от приятелите му, който го задърпа към изхода.
Той се провикна и каза:
- Кажи ми коя си! Утре ела при мен, моля те!
Лени не каза нищо... А се замисли дълбоко над думите му.

. . .

- Тогава той каза „ Кажи ми коя си! Утре ела при мен, моля те!”.
- Леле... Лени ти си страхотна късметлийка! – каза Вики, една от приятелките й.
- Да, знам... и мисля да му кажа коя съм!
- Но Лени, трябва да се поиздокараш малко. А ти пак си с този син пуловер и джинсите...
- Това няма никакво значение. Нека ме харесва такава каквато съм!
- Е, ти решаваш. Успех, ще се видим по-късно!
- До скоро.

Лени трябваше да влезе в час и тъкмо когато се канеше да завие зад ъгъла, без да види, тя се сблъска с Иво и падна на земята. Цялата компания на момчето започна да се смее, гледайки я да се превива от болка. Беше си навехнала лявата ръка.
- Ха-ха. Вижте я загубенячката! Сама се унижава толкова много... Горкото създание.
- Да ти помогна ли? – попита Иво и и подаде ръка.
- Благода... - щеше да каже Лени, когато той рязко дръпна ръката си и с насмешка каза:
- Хе-хе. Какви смели мечти. Нима си мислеше, че ще ти помогна? От такива хора като теб ми става супер смешно! Оправяй се сама... Пък и защо не гледаш къде вървиш?! За малко и аз да пострадам! Загубенячка!

Иво и компанията му се отдалечаваха. Болката от ръката й беше приглушена от тази в сърцето. Тя беше хиляди пъти по-болезнена... Тази болка в сърцето й никога нямаше да утихне... Вчеращният красив сън се бе превърнал в кошмар...