За лицемерието на един свят

Виктория слезе от колата и се усмихна на момчето вътре.
- Ще се видим пак – каза Ники.
- Дали? – повдигна вежди тя.
- Дали? – отвърна като ехо и той.

Тя се обърна и закрачи към спирката, а колата продължи по пътя си. Потръпна, но не от студ. За пореден път се запита защо правеше всичко това. Какво й харесваше толкова в това да излиза непрекъснато с различни мъже, да се събужда на различни места, да чува всеки път едни и същи думи и да чете един и същ поглед в очите на всеки, който я погледнеше щом са сами в стаята…?

Автобусът дойде. Шофьорът спря по такъв начин, че първата врата беше точно пред нея. Дори през тъмните очила тя можеше да види как той е извърнал глава към нея. Вече не й правеше впечатление дори… Във всеки случай не беше по-обидно от държанието на полицаите, които я бяха взели за проститутка, когато излезе да си търси такси предишната нощ.

Въздъхна. Ники не беше различен от всички други. Всъщност тя имаше навика да излиза с определен тип мъже – привлекателни, заети и лекомислени. Всички търсеха забавлението, тръпката, която им липсваше в монотонния им живот с примерните им и често скучни и изнервящи приятелки. Никой досега не й беше отказал. Нямаше нужда да бъдеш най-красивата жена на света, за да съблазниш някого, който иска да бъде съблазнен. Толкова много бурни нощи, различни устни, различни парфюми, различни ръце, но винаги еднакви намерения и подбуди. Често я наричаха кучка заради така подчертаните й предпочитания към разнообразието, но всъщност това бяха все хора, които не можеха да надникнат достатъчно навътре в душата й, хора, които дори не желаеха да опитат, тъй като ги интересуваха именно само онези повърхности неща, които уж не можеха да простят на нея. Само че тя, за разлика от много други, никого не беше излъгала. Не казваше ‘обичам те’, когато не го чувстваше, нито криеше изневери и флиртове. Беше искрена, болезнено искрена…

- Мога ли да видя вашия билет? – попита контрольорът с нагла усмивка.
- Момент – отвърдна тя, отваряйки чантичката си, за да намери картата – Сега доволен ли сте?
- Да, перфектно е – кимна той, но… не гледаше картата.

Щом той отмина, Вики отново се потопи в мисли. Не биваше да си спомня темата за любовта – това бе чувство табу! Не можеше да си позволи да стане една от онези момичета, с чиито приятели прекарваше тъй често нощите си. Не би могла да понася лицемерието, да слуша измамните думи на човек, който при първа възможност ще й изневери, а после дори няма да има куража да си признае, оправдавайки се пред самия себе си по всевъзможни, но до един смешни начини. Какви ли не беше чувала на поредната сутрин в чужда обстановка; наистина имаше момчета, които съжаляваха за постъпката си и повтаряха „Трябва да спра да правя такива неща…”, „Това беше грешка!”, „Никога няма да се повтори…” и т.н. Само че опитът й показваше, че именно онези, които говореха така в началото, след това я търсеха по-често от другите. Тя обаче изключително рядко се съгласяваше да прекара повече от една нощ в компанията на един мъж. Една нощ беше нещо вълнуващо и ново, но повтореше ли се започваше постепенно да става навик, а навиците водеха към чувства, от които тя така отчаяно се опитваше да избяга.

Спирката й дойде и Вики слезе. Контрольорът също…
- Защо се усмихваш? – попита я той, приближавайки се – Да не би да слушаш музика?
- Не – поклати глава тя – Просто съм в добро настроение.
Какво винаги след приятна нощ, добави в себе си тя.
- Може би снощи е имало някакво парти?
- Нещо такова…
Но интимно.
- Може би женско събиране а?
- Не съвсем…
Само това ми липсваше! Женско събиране, как пък да не…

Той продължи да я разпитва за това от къде е, какво прави в София, къде учи и още куп други лични въпроси, на които тя отговаряше хладно и безлично, но все пак достатъчно учтиво, за да не обиди човека насреща. Заради очилата той не можеше да види отегченото й изражение. За щастие дойде тролей и той й каза довиждане, тъй като трябваше да продължи работата си.

Глупак… Поклати глава. Не, не глупак, а глупаци. Всички бяха такива. Без значение колко забавни, мили и чаровни можеха да бъдат, без значение колко много я разсмиваха с чувството си за хумор или колко силно я караща да крещи в моментите на страст, тя никога не забравяше с кого си има работа. Неверните мъже никога не оценяваха жените до себе си… Някога, много отдавна, когато все още вярваше, че всеки човек има силата да промени света, тя ги осъждаше строго и беше готова да заплюе всеки такъв в лицето. Само че животът я научи на друго – никога не казвай никога! С всеки следващ провал в любовта тя губеше надежда, че някога може да бъде щастлива. Горещо се разочароваше, а след една кошмарна нощ осъзна, че всъщност те всички са животни. Постепенно започна да ги третира като такива. Използваше ги, после си отиваше, изхвърляйки ги далеч от живота и душата си, в някое забутано кътче от спомени. Не, не ги мамеше, тъй като тук не става никак, ама никак дума за разбити сърца или наранени чувства. Ако видеше в някого потенциал за нещо повече от еднократно изживяване, тя се отказваше да се вижда с него. Никакви чувства… Закон. Долу любовта… от нея боли прекалено.

Когато стигна дома си, тя с удоволствие захвърли роклята на пода. Мразеше да носи дрехи… С удоволстие усети как горещата вода от душа пари кожата й. Нямаше да направи душата й по-чиста, но определено вършеше чудеса с тялото.

Любовта… И все пак имаше един мъж, когото обичаше и винаги щеше да обича, по един особен и прекрасен начин – единственият мъж, който беше авторитет в нейните очи… и когото никога нямаше да има. Не беше ли това подигравка на съдбата?

Излезе от банята и студеният въздух я накара да потръпне. Затвори очи и си помисли за предишната нощ… но в мислите й изникна друго име, друг човек, когото искаше да види, друг глас звучеше в главата й… Заболя я от всички думи, които никога нямаше да изрече, от всички сълзи, които нямаше да изплаче, за разлика от всички други нещастно влюбени момичета. Казваше, че няма сърце, но болка остра като нож я прониза някъде дълбоко в гърдите.