Лятна ваканция I

- И все пак да оставим нашата малка дъщеря цяло лято в напълно непозната среда...
- Тя не е вече малка, пък и би се радвала да прекара малко време далеч от родителите си.
- Да, но това са цели 2 месеца.
- Ще видиш колко малко ще ти се сторят. Все пак утре и ние заминаваме. Знам, че от много време чакаш тази екскурзия, не се притеснявай, Вили също ще си прекара добре, нищо няма да и се случи.
- Не знам... имам някакво лошо предчувствие...

След този разговор двамата родители изчакаха автобуса да потегли и се върнаха вкъщи да дооправят багажа си. Изпращаха дъщеря си в някаква хижа в планината, за да могат те двамата да прекарат лятото сами на околосветско пътешествие с яхта...
А сега да се върнем към автобуса. На последната седалка напълно отегчено, седеше едно момиче и слушаше музика от своя mp3-плеър.
„Изпращат ме в някакво забутано място, а дори и те не знаят къде се намира... ” мислеше си тя. „Поне да можеше някой приятел да бъде с мен. Сега ще умра от скука. Цяло лято! Важното е да не им се пречкам... По-вълнуващо щеше да е да отида с тях... ”
Разсъждавайки така забеляза, че две сълзи се стичат по бузите и.
Чувстваше се измамена, изоставена... Не беше честно техните да отиват на околосветско пътешествие, а тя... къде всъщност отиваше? Не и беше ясно.... ясно беше само, че никак няма да и е забавно.
На пръв поглед Виолета не се различаваше от другите момичета. Беше облечена, както повечето тийнейджъри: смъкнати панталони и кецове. Имаше дълга, права коса, която в повечето случаи беше спусната, както и сега. Имаше дълбоки сини очи, които не се виждаха скрити зад слънчеви очила. Очилата носеше с цел да скрие сълзите си. Не обичаше хората да я виждат тъжна. Всички я знаеха като едно винаги весело, добродушно и много щастливо момиче. Вярно, че не познаваше никой в автобуса, но все пак не желаеше да я виждат разплакана.
Изведнъж автобусът спря. Значи вече беше пристигнала. Бавно си взе раницата и тръгна към вратата. Веднага щом слезе на автогарата видя някакъв мъж с полицейска униформа. Е, май не беше точно полицейска, различаваше се донякъде. По скоро беше униформа на някаква охранителна фирма или нещо такова.
Мъжът държеше снимка в ръката си и старателно оглеждаше слизащите пътници. Очевидно търсеше някого. Погледна нашата героиня и търсенето му доста бързо приключи.
- Здравей, казвам се Стефан. Ти трябва да си Виолета.
- Да, аз съм.
- Ела с мен да ти покажа къде ще отседнеш.
Тук той замълча, очаквайки някакъв отговор, но получи само един отчаян поглед, който дори не забеляза зад слънчевите очила на момичето.
- Добре... тръгвай след мен. Хотелът не е далеч.
Отново никакъв отговор. Виолета механично тръгна след него. Не си направи труда дори и да огледа мястото, на което беше попаднала. Всичко и се струваше безсмислено. Не искаше да бъде тук.
- Виждам, че не си от най-приказливите. Всъщност... повечето хора, които идват тук не са. Очаквах с теб да е по-различно, но...
- И какво точно очакваш да ти кажа? Радвам се, че съм тук? Е не се радвам, можеше да съм на много по приятно място сега.
- Не се и съмнявам в това... Ето, пристигнахме.
Хотелът не представляваше нещо особено. Приличаше на всички останали. Стаята на Вили беше на вторият етаж. Стефан и показа коя точно е нейната. Забеляза, че беше свалила слънчевите си очила. Имаше красиви очи, но те бяха почервенели от сълзите. Стана му жал за нея. Защо ли родителите и я бяха изпратили тук.
- Така преди да изляза трябва да знаеш, че има няколко правила: на една пресечка от тук има една дискотека, позволено ти е да ходиш там, но САМО там и преди да излезеш трябва да ми се обадиш за да те изпратя до там, след това когато си тръгваш пак трябва да е с мен, аз сигурно ще бъда наблизо.
- Как така? Какво имаш предвид? Значи намирам се в някакво забутано градче по средата на нищото, където има само едно място, на което ми е позволено да ходя, но не мога да ходя там сама, ами с охрана. Правилно ли разбрах?
- Да. Виждам, че бързо схващаш. А и освен това в дискотеката можеш да седиш най-късно до 10 и половина, защото в 11 заключват хотела.
- Прекрасно... Нашите са ме пратили в затвор.
- Стаята ми е отсреща, ако има нещо, което искаш кажи, а сега ще те оставя.

Напълно отчаяна Вили застана до прозореца и заплака. Не беше плакала така от доста време. Забеляза, че слънцето залязва. Дори и през сълзи не можеше да не забележи колко е красив залеза. Още от съвсем малка обичаше да наблюдава как слънцето изгрява или залязва. Докато го гледаше чувстваше края на нещо и началото на друго. Успокояваше я. Изведнъж чу, че някой влиза в стаята. Беше невъзможно, защото много добре си спомняше, че е заключила вратата. Видя да влиза някакво момиче. Погледна я набързо и установи, че е горе-долу на нейните години. Беше малко по-нисичка с червена коса и зелени очи, както и множество лунички по лицето.
- С какво си се провинила?
- Какво имаш в предвид?
- Ами трябва да си направила нещо, за да те пращат тук.
- Нищо не съм направила.
- Сигурна ли си? Защото, когато наште ме изпращат тук обикновено е за наказание.
- Предполагам. Тук е като в затвор.
- То това си е затвор. Но след 2 седмици ставам пълнолетна и наште няма да могат да ме изпращат тук повече. Няма да им позволя. – при тези думи се появи гневно пламъче в очите на червенокосото момиче. – Казвам се Ели между другото.
- Вили.
Така двете момичета се запознаха и в продължение на една седмица доста се сближиха. Ходеха в единственото място, на което им беше позволено, прибираха се навреме в стаята си и после прекарваха по цяла нощ в разговори. Дори и факта, че някой трябва постоянно да я наблюдава вече не правеше впечатление на Вили. Ели също имаше свой пазач, но както те двете така и пазачите много обичаха да си говорят за това не ги притесняваха.
Всичко беше наред и въпреки очакванията, че ще и бъде много скучно, Вили си прекарваше страхотно. Тя дори не подозираше, колко интересна щеше стане ваканцията и до края...