Отиде си!

Отиде си. Само за миг сладката радост от предишното щастие отлетя и мъката издълба болезнена яма в душата ми. Озовах се на дъното на своето море от любов и се молех вълните да ме изхвърлят, макар и безжизнена, на брега. Мечтаех да запазя поне късче от това, което бях, за да мога да се съвзема, да се спася, да си върна живота и да бъда отново сияеща като слънцето на хоризонта...

Надявах се да не разпилея способността си да обичам, но забравих чувствата си, скрити, захвърлени някъде... Като разглобена марионетка, търся частица по частица себе си. А някога ти беше до мен и ме топлеше в прегръдките си, и пробуждаше усмивката ми, целуваше ме нежно и пламенно и ми казваше коя съм... Оглеждах се в очите ти и мислех, че никога няма да съм сама. Отиде си... Сълзи, по-силни от порой издълбаха лицето ми... Оставиха следи по кожата ми, запечатала спомена за теб...

В момента в които затръшна вратата, станах като просякиня - лишена от нашата обич и безсилна да я върна... Събуждах се без желание и заспивах с надежда, че ще се изгубя някъде сред жадувани сънища и блянове, че поне насън ще бъда в прегръдките ти... Отиде си... Писъкът ми потъна в твоето мълчание. Умирах, задушавайки се в празнотата. Питах се къде сбърках и какво не можах да ти дам...

Останах без очи за другите, без сърце, без душа, без тяло дори... Всичко това беше твое... Така ми се иска някога отново да те видя, да се изгубя в дълбокия ти поглед, да докосна с върховете на пръстите си душата ти и да я стопля. Вече не знам какво да направя, за да върна нежността на загубения вълшебен миг. "Обичам те мое момиче!" - галещите думи, които чувах през тези месеци, докато бяхме заедно, все още звучат в мен и не искам никога да се разделям с тях. Ще ги пазя като безценно съкровище...

Отиде си... Умирам без теб...
Някой ме целува, но не усещам нищо... Някой ме прегръща, но се задушавам в своето отчаяние. Тичам по алея от разпръснати стъкла и с кръвта си изписвам по пътеката на времето: "Обичам те, мое мило момче"...