„Чуй ги. Децата на нощта. Каква музика правят те само!”
граф Дракула


Пътуването обратно премина предимно в мълчание. Ръцете на Алдорния държаха леденостудената плът на Ейвън. Усещането беше достатъчно неприятно само по себе си, но придружени с втренчения му съвсем черен поглед, положението ставаше непоносимо.
- Не си особено разговорлива нали? – попита той.
- Няма нужда да говоря с теб, за да разбера какво си мислиш – отвърна тя, напълно спокойна и дори леко облекчена от нарушаването на тишината.
- Нима?
- О, да – кимна му – Досега се чудеше какъв вкус би имала кръвта ми. Както и дали би оцелял падането от такава височина.
Земята под тях се виждаше далечна и призрачно мъглива и тиха.
- Добра си – призна Ейвън – И какво според теб би ме спряло да науча отговорите на тези въпроси сам?
- Нямам намерение да ги крия от теб – тя звучеше твърде самоуверена за някого, който е в смъртна опасност – Кръвта ми, като тази на всеки друг безсмъртен, би била опияняваща за теб; екстаз в най-чистата му форма. Колкото до падането, ще бъдеш сериозно ранен, но вампирските ти сили ще бъдат способни да ти помогнат да оздравееш бързо.
- Как да знам дали си искрена? – попита той, навеждайки глава, за да усети приятното упойващо ухание на шията й. Беше гладен. Много гладен. Не беше вече себе си, не можеше да мисли за друго, освен за жаждата си. Това ново състояние сякаш беше убило не само старото му тяло, но и предишната му душа, замествайки сърцето само със стомах, а чувствата с апетит. Имаше старите спомени от своя човешки живот, но не и същото отношение към хората и събитията. Опияняваше се от новата си сила и се давеше в потока на собствените си желания. Алдорния помнеше собственото си превръщане в ангел-вампир, затова можеше да го разбере.
- Аз съм божествено създание – отвърна му – Никога не лъжа. Достатъчно силна съм, за да те убия още тук и сега. Помни, че в сравнение с теб, аз съм истинска Древна. Хранила съм се от безброй хора през вековете – от кръвта, душите, спомените им… Но бъди спокоен. Ще те оставя да вкусиш моята кръв щом стигнем долу.
- Защо би го направила? – учуди се Ейвън, търсейки някакъв знак, че тя би могла да се преструва и да го лъже въпреки всичко.
Алдорния не отговори веднага.
- Има много неща, които не знаеш. Едно от тях е какво е да бъдеш вампир. Това е съвсем нов начин на живот за теб и ще имаш нужда от мен да го разбереш и усвоиш.
- Нямаш причина да искаш да ми помагаш – подозрението му, че тук нещо не беше наред, се засилваше с всяка следваща нейна дума, и той оголи заплашително вампирските си зъби.
Сребристите й очи пронизаха неговите черни.
- Ако те оставя сам, ще се превърнеш в безчувствен убиец, също като другите от вида ти.
Ейвън се засмя. Дълбок, гърлен и студен смях. Тя се намръщи.
- Какво те кара да мислиш, че вече не съм точно това?
Но именно тогава те достигнаха земята. Алдорния остави вампира и впери поглед в небето. Луната беше почти напълно изчезнала и тя осъзна, че й остават минути преди трансформацията й да започне. Тя направи знак на Ейвън да я последва.
Бяха се приземили насред гората, недалеч от дома му. Алдорния нарочно беше избрала тази гора.. Той познаваше това място добре, тъй като беше любимото му за игра като дете. Как само тичаше някога, босоног, смеейки се с глас по тези горски пътеки, осеяни с диви цветя, ароматът на пролетен дъжд и зеленина изпълваше въздуха, под ясното небе, често украсено с голяма пъстра дъга. Колко щастлив беше тогава! А ето го сега, отново тук, един блед студен труп, движен единствено от желанието си да убива. Неочаквано последните следи на малкото останало човешко от него го накараха да осъзнае по-трезво случилото се.
- В какво ме превърна… - прошепна той с пречупен дух.
- Искам да чувстваш отново – Алдорния се обърна към него, взе ръцете му в своите и ги постави на лицето си – Гледай ме… Какво виждаш?
Ейвън попиваше с поглед гладката й нежна кожа, светла и блестяща дори на оскъдните лунни лъчи, сочните й алени устни, сребристите очи, които светеха по изключение с мек, топъл пламък, увенчани с дълги гъсти тъмни ресници. Не можеше да спре да я гледа – толкова съвършено красива беше тя.
- Знам, че желаеш красотата ми – гласът й беше като музика за ушите му – Бъди с мен сега, тук, на росната трева, под откритото небе…
Тя свали ефирната си черна рокля и го остави да я докосва, целува, да я има. Трепереше под ласките на студените му ръце, но отвръщаше на страстните му целувки. Душите и телата им се сляха в усещане, ново, разтърсващо и непознато и за двамата. И малко преди края Алдорния му прошепна:
- Сега…
Ейвън впи зъби в деликатната кожа на нейния врат и, ужасяващо гладен колкото беше, засмука жадно. Тя го остави да поеме няколко глътки, след което използва цялата си останала сила, за да го отблъсне от себе си. Оказа се достатъчна.
В същото време и последният лунен лъч изчезна в непрогледния мрак.
Трансформацията на двамата започна почти едновременно.
Ейвън падна на колене, докато тялото му се разтърсваше от конвулсии, които обаче изчезнаха така внезапно както се бяха и появили. Последва пареща силна болка в гърба му и той имаше чувството, че нещо разкъсва костите и кожата му. Той побягна в паника и нагази в течащото наблизо поточе. С изумен поглед видя в слабото водно отражение двете огромни сенки, надвиснали над него, и когато се обърна, зяпна при гледката на огромния чифт черни крила. Започна да усеща много по-големи сили да прииждат в тялото му. Черните му вампирски очи се избистриха до ярко червено. Когато всичко свърши той се надигна – по-могъщ от всякога… и значително по-човечен от преди това.
- Какво направи? – въпросът му беше отправен към Алдорния, тъкмо навреме за да види как тя припадна, разкъсвана от собствената си пареща болка. Той се придвижи светкавично бързо и успя да я хване преди тя да падне и да се удари. Толкова крехка и безпомощна изглеждаше тя в ръцете му. Под разтревожения му поглед крилата й просто се откъснаха и тупнаха на поляната, като брутално отрязани крила на птица. На ум той се зарадва, че тя не беше в съзнание да види тази грозна гледка… Занесе я на брега на потока и я потопи във водата. Скоро разбра, че идеята му е била добра, като я видя бавно да се съвзема.
- Всичко свърши, нали – думите й бяха пропити с тъга, на ръба на отчаянието.
- Мисля, че е така да – искаше му се да я утеши, да я успокои, но не можеше да намери нужните думи – А какво се случи с мен?
Тя го погледна нежно и отвърна:
- Дадох ти част от себе си, от божественото, което сама загубих вече. То ще ти помогне да овладееш по-добре новите импулси в тялото ти и да запазиш добра част от човешката си душа. Погледни в сърцето си, Ейвън, за да видиш какъв ценен подарък ти направих…
Естествено, тя беше права. Ейвън усещаше в себе си, че е права. Късче от душата му беше спасено и той завинаги щеше да й е благодарен за това.
Тя се надигна и той видя двете големи рани на гърба й, а стичащата се по тях кръв събуди отново апетита му, но той вече нямаше предишната страшна сила. Колко ли грозни белези щяха да останат по чувствителната й нежна кожа и колко ли дълго щяха да зарастват тези рани сега, когато тя вече нямаше силите си на безсмъртна, колко ли много щеше да я боли. В миг Ейвън намрази от дъното на съществото си този неин Бог, който я наказваше без истинска причина. Ейвън в себе си реши – той никога нямаше да остави вече Алдорния сама. Тя беше беззащитна, а той й дължеше твърде много. Щеше да се грижи за нея, да бди над нея, да я пази. Докато е жив. Или по-скоро, докато тя е жива, защото той вече беше безсмъртен. Внезапно мисълта за нейната смърт и неговото безсмъртие след това му се стори непоносимо неприятна.
Алдорния залитайки несигурно на нестабилните си крака, се върна обратно до мястото, където лежаха крилата й. Тя седна на земята и започна яростно да рови в земята с ръце. Когато свърши, пръстите й бяха кървящи и мръсни, с изпочупени нокти. Тя внимателно положи черните крила в малкия току-що изкопан гроб, а след това го покри с влажната пръст, легна на него и за първи пъти от столетия насам заплака неутешимо.
В ясното до преди малко небе се появиха сякаш от нищото облаци и се разрази страшна буря. Но не заваля просто дъжд, а кървави капки се сипеха върху тях. Белите рози, растящи наблизо, почервеняха…

black_lady
25 Яну 2009 г.

Коментари: 11
angel4eto_s2 #1, 26 Яну 2009 г.
аз все още чакам останалите части
black_lady #2, 26 Яну 2009 г.
Имаш писмо
black_lady #3, 26 Яну 2009 г.
П.П. Всъщност всички, които са ми дали имейлите си имат писмо
angel4eto_s2 #4, 26 Яну 2009 г.
мерсииииииии вал започвам веднага да чета
Valio1994 #5, 31 Яну 2009 г.
Супер са и четвърдата ми хареса най-много до сега Давай в същия дех и качвай тука
black_lady #6, 31 Яну 2009 г.
Да, ще качвам. Очаквах повечко негативизми, затова съм доста приятно изненадана от засипването с лични съобщения и имейли Най-успешната ми идея досега.
crazy_teen4e #7, 02 Фев 2009 г.
Аз не очаквах да ми хареса,не знам защо...Но учудващо го прочетох за има-няма 10 минути Мисля,че това е най-доброто ти досега,откакто чета нещата,които си пускала тук.Ще чакам следващите части. ^^
Valio1994 #8, 03 Фев 2009 г.
Ако ще има негативизми(или поне от мене) ще е,чак когато получа края на цялата история,но за момента определено ми харесва
black_lady #9, 06 Фев 2009 г.
Благодаря Четвъртия разказ сега ще го пусна, но направо не знам какво да правя с петия. Дълъг е колкото три стандартни разказа, а принципно не ми се иска да го нарязвам на отделни части, но може и да се наложи.
black_lady #10, 06 Фев 2009 г.
Lori, не си ли я получила вече 5тата? Аз снощи уж пращах на всички, но беше към 3 сутринта и то имейлите нещо станаха много... Ако съм те пропуснала, пиши ми и ще ти я изпратя наново.
black_lady #11, 22 Фев 2009 г.
Чела съм я - след като си написах разказите обаче. Продължението на "Здрач" - т.е. "Новолуние" ще излезе на български в началото на март. Извинявам се на всички, но в последно време имам страшно сериозни лични проблеми и не мога да стигна до писането.