В името на Нейно Величество Истината

„Реалността е достатъчно лоша…
…тогава защо да казвам истината?”
Патрик Скай

Сара беше легнала на все още затопления пясък до Любо. Стояха си така тихо, с преплетени пръсти, и наблюдаваха красивия залез.
- За какво си мислиш – попита я той, докато отместваше един тъмен кичур от лицето й.
Тя му се усмихна с онази топлота, която единствено истински влюбените умеят да влагат, и нежно отговори:
- За нас… Нима си струва да мисля за друго? Нима бих могла…
- Какво по-точно за нас, мила?
Последните слънчеви лъчи се отразяваха в косата й, придавайки й златист оттенък.
- Колко хубаво е всичко – щастливо въздъхна Сара – Никога не съм се чувствала така доволна. Обичам те безкрайно много и имам щастието да знам, че ти изпитваш същото към мен… Освен това ние сме много повече от влюбени. Нас ни свързва и едно прекрасно приятелство! И най-вече – искреността…
Нещо сякаш прободе Любо право в сърцето, когато чу тази последна дума.
- Вярваш ли в мен наистина толкова много? – плахо прозвуча гласа му, с някаква неясна, едва доловима надежда.
Сара се обърна и го погледна право в очите със своеобразната си прямота и изражение, което говореше по-ясно и от думите:
- Напълно! Вярвам в теб, повече отколкото вярвам в себе си. Аз знам, че ти никога няма да ме подведеш, няма да ме излъжеш…
Той леко се извърна и впери тревожен и развълнуван поглед в морската шир. Разкъсваше се, в него се водеше една жестока борба… Да й каже ли истината? Да я освободи ли от тази заблуда или да я остави в нейното блажено неведение относно истината? Тъмните й очи блестяха тъй лъчезарни, тъй щастливи… нима би могъл наистина да се реши да угаси пламъка в тях?

Малко по-късно се разбраха кога и къде да се видят на другия ден, разделиха се и всеки пое към дома си. Сара вървеше в бавна стъпка по пътя си. Малко преди да се прибере, тя видя едно познато лице… красиво лице.
- Татяна? – възкликна тя – Здравей! От много време насам не сме се срещали…
За нейна голяма изненада обаче Татяна не изглеждаше никак въодушевена от срещата, дори сякаш сведе поглед, за да не срещне нейния.
- Хей, да не се е случило нещо? – разтревожена попита Сара, но вместо отговор тя видя сълзите, стичащи се по лицето на нещастното момиче. – Чакай, ела, нека поговорим… Разкажи ми, може да ти олекне или пък да ти дам и някой съвет. Не плачи, не може да е толкова страшно.
- Защо трябва да си толкова добра! – Татяна вече плачеше с глас – Аз не заслужавам да ми говориш дори… А той… той още по-малко! Съжалявам, Сара… Съжалявам за всичко, което ти причиних! Но не мога, нито пък искам да крия повече истината от теб!

Разтърсена, Сара слушаше потока от думи, като невярващо клатеше глава. Заминаването, рождения ден, една грешна целувка разменена в нощта… Цветът на лицето й ставаше все по-блед с всеки следващ миг. Разтрепери се и почувства как се задушава, как й се повдига от всичко научено. Не, не можеше да бъде вярно… Любо никога не би я предал така… нали?!
- Ти обичаш ли го – чу се сякаш на сън да казва Сара.
- Да – отвърна Татяна задавено – аз го обичам от както се помня и винаги ще е така! Той значи всичко за мен… И си мислех… все си мислех, че ще се съберем един ден. Дори някога си бях въобразила, че и той го иска. Ала после се появи ти в живота му и… всичко свърши, преди още да е запознало.
Мракът се беше спуснал и обвиваше всичко наоколо. Сара чак сега забеляза колко е студено…
- Защо ми каза всичко това? – едва говореше – Искаш да се откажа от него…
- А би ли могла да бъдеш с него след случилото се?
- Не.
Побягна. Върна се обратно там, където до преди мигове бяха лежали с Любо. В пясъка все още имаше следи на мястото, където бяха лежали телата им. Тя се наведе, докосна с ръка песъчинките, после горчиво заплака.

На другия ден Любо я чакаше да се появи на уговореното място. Минутите минаваха, но Сара не се появяваше. Постепенно у него се породи страх, че нещо лошо може да й се е случило и той побърза да й звънне на мобилния. Оказа се обаче, че беше изключен. Още един лош знак… И тъкмо, когато мислеше, че ще е най-добре лично да иде у тях, тя се появи… или не беше тя?
По пътя вървеше едно момиче в черни дрехи, които поразително приличаше на нея! Странно, Сара неведнъж беше казвала, че никога не би облякла нещо толкова мрачно и винаги носеше живи, светли тонове. А лицето… Господи!
Тя застана пред него. Тя, същата, но сега напълно променена. И тогава той разбра – тя знаеше…
- Сара! Сара, обичам те… - прегърна я, но Сара не реагира никак.

Стоеше неподвижна и невъзмутима. Куклените й очи не издаваха никаква емоция. Празен поглед; пресъхнал извор на една пуста душа... Неговата любов не предизвикваше нищо у нея. Тя беше празна, неспособна вече на такива чувства, можеше единствено да стои безучастна и да бъде неподвижна свидетелка на неговите.
- Какво е станало с теб – прошепна Любо уплашен.
Продължаваше да мълчи. Просто нямаше какво да му каже. Всяка обич, всяка привързаност у нея бяха убити. Пред него не стоеше вече любима, а просто една непозната, с която нищо не ги свързваше. Тя се извърна и понечи да тръгне обратно към дома си, но той я хвана за лакътя и насила я накара да го погледне.
- Не си отивай! – извика той – Не може всичко просто да свърши ей така… Тази любов не може да умре…! – „Нима изневярата ти вече не я уби?” – Обичам те толкова много… и винаги ще те обичам! – „Имаше възможността да го докажеш… и я пропиля” – Искам вечно да бъда с теб! – „…и от време на време в прегръдките на друга? Каква преданост…” – Няма ли да кажеш нещо… моля те, говори ми! – „Когато аз ти говорих и ти се молих, ти ме слушаше, но всъщност не чуваше.”
Нещо в мъртвия й поглед го накара да пусне ръката ти й тъй рязко сякаш го беше опарила. Тя продължи пътя си. Този път той не я спря…

Любо дълго време обикаля града, на ръба на отчаянието и пълния душевен срив. Сблъскваше се с хората по улиците, но сякаш просто не забелязваше. Слънчевото време контрастираше ярко с бурята в душата му… Болката го заливаше на вълни. Не можеше да повярва, че това се е случило. Загуби завинаги единствената, която беше обичал… Но как, как беше разбрала…? Нали никой не знаеше за станалото онази нощ… освен той самия и… Татяна. Нещо прещрака в главата му и картината се поизясни. Сега поне вече знаеше от кого да търси сметка. И преди да има време да обмисли внимателно това, което върши, гневните му стъпки го отведоха пред къщата, в която живееше Татяна.

Тя стоеше на същата онази фатална пейка, на която се бяха целунали през въпросната злополучна нощ. Това, заедно със страдалническото изражение, изписано на лицето й, го ядосаха сякаш още повече. Мрачният му поглед хвърляше мълнии и ако очите можеха да убиват, то съдбата на Таня вече беше решена. Как само му се искаше да я удари, но щастливата й съдба я беше създала жена и принципите не му позволяваха да вдигне ръка срещу нея.
- Мразя те – през зъби процеди той, изпълнен с ненавист и злоба – Направи го нарочно нали? Искаше да ни разделиш… и успя.
Ангелски сините очи го гледаха безмълвно и му беше невъзможно да не направи мислено сравнение между тях и онези, които го гледаха днес с такова безразличие.
- Да, нарочно беше! – силните думи някак не се връзваха със смирените й черти, от които лъхаше безкрайна тъга и съжаление. Как беше възможно да съществува такова същество, запита се той. Дявол по душа, и ангел на вид… - И бих го направила пак…
- Защо!? Обясни поне това… Знаеш, че за мен онова между нас не значеше нищо… Боже, та нима изобщо някога е имало „нас”! Имах те за приятелка, но ти си най-голямата предателка на света… Не знаеш само колко те ненавиждам!
- Защото те обичам, по дяволите! – Татяна рязко се изправи и ангелската й маска падна с гръм и трясък на земята. Това му достави някакво горчиво удоволствие: и тя беше човек, и тя беше способна да покаже истинското си лице на подлост и измама. – Не, не мога да те гледам с друга, след като вече си бил с мен! Не разбираш ли…? Да, ти ме използва, игра си с чувствата ми, после заяви, че всичко е било само грешка и не искаш да ме виждаш вече… Върна се към стария си живот така сякаш нищо не е било! Знаеш ли каква обида е това към мен…? Не можеш да ми причиниш това и просто да си отидеш безнаказано… Мразя те заради това, което ми направи! И в същото време… те обичам ужасно. Защото знам защо го правиш, знам защо се държиш така, познавам те и те разбирам… макар и да не одобрявам действията ти. Ще приема всичко, но само не и отново да те виждам с нея!

Тук той не издържа, не издържа на тежестта и болезнената истина в нейните думи, забрави всички задръжки и я удари. Звукът от плесницата отекна грозно и в нейната, и в неговата душа… Известно време се гледаха в очите, неспособни да проговорят. Ядът на Любо постепенно се изпари и той започна да осъзнава бавно и мъчително тежестта на постъпката си.
- Ужасно съжалявам, Таня… Не исках…
Татяна докосна зачервената си страна и криво се усмихна.
- Ти не си достоен за такова добро момиче като Сара…
- Може би си права – този път той избягваше да я гледа в очите.
- Знаеш, че съм… Ти си жесток на моменти. Можеш да лъжеш, да криеш истината и после да удряш, когато ти се каже в лицето. Ще се учудя, ако Сара някога ти проговори пак…
Той се загледа в далечината…
- Не, тя няма да ми говори никога вече. Аз загубих нейното уважение вече… Загубих вярата й в мен. Загубих идеалната за мен жена.
Лека ирония, примесена с болка изпълни треперещия глас на Татяна:
- Ти не разбираш. Ти не можеш да разбереш… Сара не беше идеалната за теб. Тя беше идеалната за човека, който ти искаше да бъдеш. Тя искаше от теб да бъдеш като нея… Тя искаше…
- … искреност! – избухна той – Това много ли беше?
- Ами щом сте се разделили… Какво значение има сега какво е искала, след като… Виж реалността! Тя те остави… Тя не те обича вече… Но аз съм тук. И наистина те обичам! Въпреки всичко… Не, не се смей! Аз не съм Сара, да… Тя е почтена, тя е мила, тя е тъй перфектна… А аз съм подла и се боря всякак за любовта си… Но пък те обичам такъв какъвто си!
Любо се страхуваше да я погледне в очите. Страхуваше се, защото можеше пак да се окаже, че тя е права. Обърна се и побягна.