Вдъхновение за хубав ден

Искаш ли да си поговорим откровено? За нещата от живота, за любовта, за всичко за каквото се сетим?
Оглеждам се в тъмната стая, осъзнавайки че си говоря сама. В тези малки часове на нощта провеждам монолог.. Задавам си въпроси, и би следвало да си отговоря.. но не знам как. Блуждаещи, мислите ми се отправят към Луната. А тя - тя ме гледа през прозореца - пълна, красива Луна - и сякаш кима разбиращо.
- Ти поне имаш звездите около себе си. - думите се изтръгнаха с въздишка.
Не, тя май не беше съгласна с мен - скри се зад едно облаче и дълго време размишлявахме.. Аз за живота си, а тя кой знае за какви си нейни неща.
Стаята е още по - тъмна от преди. Очите, свикнали вече с мрака, открояват слабо пет - шест платна и силуетите по тях. Безкрайни морета, реки.. Диви пейзажи и вази с цветя. И всичките някак сиви, намръщени, носещи носталгия и пораждащи тъга. Рисувани като че ли преди векове.. И бушуващо небе, бушуващо като душата ми.
Затварям очи и чувам тихия ветрец навън. Безгрижен, спокоен.. ме призовава да се нося като него - по течението. Чудя се дали искам да послушам вятъра. Той е млад като мен, но с тази разлика, че винаги ще си остане такъв. Няма за какво да се притеснява, и живее ту бавно, ту бързо, защото знае, че има цяла вечност пред себе си. Отнякъде дочувам изгубен щурец. Свири предсмъртния си валс, знаейки че е изпълнил мисията, с която се е родил.
А аз - мисля си - Аз? За какво съм родена? Каква е целта на живота ми..? И знам, че трябва да я открия сама... . но единствената мисъл, която изниква в съзнанието ми сега е.. той, неговия образ. Един слабичък мъжки силует... Широка усмивка, леко набола брадичка и мили, дълбоки кафяви очи.
- Защо ме държиш будна - проронвам на глас, все едно си говоря с него.
В този миг Луната излезе от скривалището си и ме погледна благо. Тя знае... Та нали по нея всяка нощ изпращам целувките си за него, а тя се прокрадва в стаята му и го милва със сребристата си светлина. Милва го по красивото, навярно заспало лице - това лице, което съм милвала и аз преди. Което съм обсипвала с топли целувки... А сега само тя - мълчаливата Луна има достъп до стаята му, до него. "Какво се обърка? Не знам. "
Чувствам тъпа болка в гърдите си и бучка засяда в гърлото ми всеки път, когато помисля за това. А бяха слънчеви дните ни, когато бяхме заедно, беше щедро времето към нас, имах и вдъхновение, и нощите ми не бяха тъмни и самотни.
Тъжна усмивка плъзва по лицето ми, поглеждам с насълзени очи моята тиха приятелка, а тя ме моли мълчаливо да спра да плача. Спирам погледа си на захвърлената в единия край на стаята нещастна палитра и статива, който стърчи до нея и сякаш негодува. Сякаш ме вика, а платното, облегнато върху него, ме гледа с незавършените си тъжни пейзажи..
Няма да се спи и тази нощ.. Протягам се към ключа на лампата и изкуствената светлина залива стаята.. Навярно единствения прозорец светещ по това време.. Сядам срещу статива и поглеждам платното...
- Стига!
В следващия момент то бива хвърлено настрани.. Поставям ново, чисто платно на мястото на предишното. Да, стига с тези намръщени тонове и сив свят, стига с това бездействие... Бялото е толкова красиво.. В съзнанието ми изникват образи и бързо се сменят...
Тихо е. Единствения шум е този, който издава четката при допира си с повърхността на платното. Един приятен, мек, понякога леко прискърцващ при натискане звук. Финални маски, много цвят...
Минали са часове, навън вече ми се усмихва сънливо слънцето.. Небето е лазурно синьо и се очертава хубав ден. А от платното ме гледат букет бели маргарити, със свежи и зелени стъбла, невинни и чисти като утрото. И също като него предвещаващи началото на нещо хубаво.
Удовлетворена усмивка по умореното ми лице..
"Отново рисувам и не искам да спра никога повече."
А това, което всъщност ме кара да се усмихвам е надеждата, която поражда утрото.. Надеждата за един... хубав ден, и още много такива след него.