За Теб

Спомняш ли си, приятелю, моята мечта?
Мечата, която умря с надеждата ми?
Тогава, преди време, когато я погребах?
Да, да, същата мечта... тя все пак умря.
Мечтата... Ха-ха... това не беше никаква мечта...
Беше просто неусъществим блян,
който моята фантазия реши да създаде...
Но днес седя пред теб,
заявявам гордо,
че не ми трябват никакви мечти,
аз гледам през очите на реалността
и не се прекланям... Не!
Тя не ме отвръщава. както в онзи миг,
когато търсих твоята помощ...
Не!
Сигурно искаш да знаеш истината, нали?
Истината е, че мечтата наистина възкръсна!
Болката...
Лъжата...
Всичкото потъна в бездната на забравата...
Там оставих и сърцето си...
Сърцето ми...
Можеш ли да повярваш, че отнотново диша?
Пластелинената му душа се възроди от изпепеляващата си самота...
Тъгата се възроди...
Тъгата...
Ех, тъгата...
Тя беше до мен през целия този ад...
и сега ми е най-добра приятелка...
Утешава ме, когато плача безметежно и безкрайно,
задъхана и давеща се в порой от сълзи...
Не, приятелю, грешиш отново,
това вече не са онези сълзи,
които ме хвърляха в огъня на самотата,
повярвай ми, не са... от тях няма помен вече...
Как загърбих всичко, питаш?
Но не знаеш ли? Ти беше свидетел на безмълвното раждане на моята душа...
Срещата... една единствена среща промени хода на съществуването ми...
Отидох, опитах се да тръгна, но не исках,
останах там, замаяна от силата на вечността...
Красотата беше неописуема...
Не, всъщност аз не я видях, но я усетих...
Допирът...
Ръцете...
Вечерта...
Това беше от значение...
Едва тогава разбрах защо човекът има сетива...
За да усети всеки миг, всяко трептене по различен начин,
да запечата спомени, които след това да вижда отново и отново на забавен кадър...
Това ли ми се случи?
Но защо във минало време?
То ми се случва всеки един момент от живота ми сега...
Прекрасно е, приятелю, прекрасно...
Дори думите не са достатъчни да ти опиша това, което се опитвам...
Виждал ли си как възкръсва Феникс от пепелта, приятелю?
Виждал ли си как в първия миг пърха с крила като отчаяна пеперуда,
затворена в буркан, вдишваща новия живот?
Виждал ли си с каква любов поглежда света отново?
Виждал ли си?
Аз видях...
Не, не само го погледнах, а видях... вникнах в него...
защото всъщност...онзи възроден Феникс, това бях аз...
Погледни го пак! Не виждаш ли моите очи, борещи се за живот?
Не виждаш ли моята душа, крещяща от новата сила в ядрото си?
Сега видя ли, какво стана вътре в мен?
Водопада на удоволствието мина през цялото ми тяло...
Мина? о, не, той тече непрестанно, дори и в моментите, когато не ГО докосвам,
ТОЙ направи така, че да го почувствам...
Питаш кой е той?
Спомняш ли си историята за Феникса?
Това е той - вечния пламък, от който се ражда великата птица...
Това е той, който събуди мечтата в душата ми и изтръгна нотките на старата тъга...
"Мечтата... мечтата да не се събудя... тя умря... ти угаси пламта й"
Тогава това беше без смисъл, приятелю, защото него го нямаше да убие тази ми мечта...
Но сега е тук...
Виждаш ли как го докосвам с ръце и прокарвам пръсти по нежното му лице?
Виждаш ли усмивката ми и задоволството, с което го правя?
Виждаш ли, приятелю?
Изпитвал ли си някога безконечно щастие?
Не си? Погледни ме и се усмихни!
Аз го изпитвам във всеки един момент, когато ГО погледна...
Погледни ГО и ти...Виждаш ли онзи различен плам в очите му?
Виждаш ли, приятелю?
Усещаш колко различен и уникален всъщност е той?
Не можеш, нали?
Ха-ха...бих се учудила, ако можеше!
Да, но аз го виждам, усещам го, докосвам го...
И изпитвам все същото...
Това, което ти никога не можа и няма и да можеш, защото нямаш сетива, приятелю!
Та ти дори не ГО видя...
А той е като сноп озаряваща светлина,
която прониква в сърцето отново и отново, непрестанно...
Ти дори не ГО чу, когато ти заговори с неземния си глас...
Ти не видя усмивката МУ, по-красива от юлски залез...
Ти дори не усети присъствието МУ...
не ГО почувства.
Но това няма значение!
Аз успях и това ми стига...
Разбираш ли сега защо съм толкова щастлива, приятелю,
защо се будя сутрин с усмивка, вместо със сълзи,
защо заспивам вечер със сълзи,
породени от ужасяващата мисъл да не го загубя,
защо го сънувам нощ след нощ...
Мисля, че разбра...
Надявам се!
Наистина се надявам!
Надявам се и някой ден да се сдобиеш със сетива, приятелю.
Прекрасно е, казвам ти, великолепно!