Животът е една безкрайна дупка.
Падаш, падаш и няма кой да те спаси,
освен сърцето ти - то тупка и тупка....
Но падаш, падаш сам, със себе си...
Нима сме толкоз безсърдечни,
нима сме толкоз твърди - като скала?
Щом сам човекът, който пада, няма на кой
да подаде ръка...
Но ето, ето я и светлината!
Последни мигове, надежда!
Ето го и дъното, скалата-
то чака и чака...
И ръката - ето я и нея!
Близо и толкова далеч -
протягаш се, докосваш я...
... но падаш - ни стон, ни еч!
Долу вече си,
пак сам, със себе си.
Друг няма - сам във дупката голяма.
Голяма, черна и дълбока...
Ръката маха... маха... напосоки...
И тръгваш пак, отново,
нагоре по мръсните стени...
Бориш се, крещиш! Защо?
Защото сме сами...
Bojko_Foxy
27 Мар 2007 г.
Коментари: 2
PollY #1, 08 Апр 2007 г.
Тежко, но истинско...наистина- това е живота....браво, стихчето въздейства и те кара да се замислиш.Продължавай! 
CaTwOMaN #2, 10 Апр 2007 г.
Въздействащо и вярно. 
