Тъмно бе и нямах сили да помръдна,
всичко бе и мрак и тишина отвъдна,
лежах и взирах се в черното небе,
звездите образуваха приказно лице
с всяка нощ образът се проясняваше,
а умът ми приказно го украсяваше.
Лицето постепенно се превърна в мечта,
а детето на звездите – в приказна жена...
И дните се сменяха, след тях нощите поемаха
и болката в сърцето и душата ми отнемаха...
Срещнах те и мечтата стана на реалност.
На ума ми и небето, ти бе свързващият мост,
усмивка, озаряваща мрачния ден,
цвете в пустиня, добрината си за мен...
И сега, когато се чувствам най-силен - умирам,
мечтата ме убива, а е най-доброто, което имам...
И сега тъмнината я няма.
Пълно е с познати лица.
Никой не ме познава, освен онази проклета мечта..
Дали света е объркан или всичко се крие в мен,
или пък детето създало всичко, оказва се в плен на нощта?
Без отговори, света продължава в кръг да се върти
и докато един си спи и нехае, друг търси свойте мечти...
Объркан свят... в него една мечта и тя - уби ме...
DIGHeaD
09 Окт 2007 г.
