Дълбоко вътре в моята душа бушува вълна
от огорчение и самота
заедно със страха към всички неща,
които ми предстоят от тук до края на света.
Не смея за бъдещето си да мечтая,
защото точно когато бях на върха,
имайки любовта, която боготворях и приятели,
които безкрайно ценях
се чувствах непобедима, не лесно ранима,
но някои сякаш ми завидя
и се случиха ужасно лоши неща.
То не беше, че в болница лежах
и за лошата болест узнах,
но тя малко по малко мислите ми обземаше,
ценните за мен неща отнемаше,
идеалният ми свят сриваше
и аз нямах сили да живея и отново да се смея.
Не бях вече същата, нещо се бе променило....
Всичко в краката ми падаше без дори и да трепна,
ръка да подам както аз знам.
Бях студена, наранена, доста огорчена.
Сълзите ми се лееха само от мисълта,
че утре кошмара може да се повтори
и аз да се озова отново сам сама
между четири стени затворена
и за неизвестно време поробена.
Не можех да се радвам на всичко онова,
за което си заслужаваше да живея,
защото ги нямаше вече старите неща,
от които сърцето не спираше да трепти
и усмивката да блести,
а вместо това празнота и самота изпълваха моята душа
и всяка моя мисъл,
търсеща смисъл
не спираше да се взира
и утеха в миналото да намира.
Не исках по същия начин живота да продължава
мечтите и любовта да се пречупват от страха,
всеки ден да се моля болестта да не се развива
и всяка искрица надежда отражение в реалността да намира,
а не в мен да си умира.
Никои така и не разбра какво значеше това за мен
и какъв бе живота ми след онзи ден
в който чух простите слова, изразяващи сложни неща,
описващи тежката съдба.
Толкова обикновена и истинска съм,
че искам всичко да е един лош сън
на който края наближава,
а началото никога не ще се повтаря.
tanq_rs
11 Дек 2008 г.
