Там някъде, накрая на света,
застанала до ръба на пропастта,
една вълчица плаче неразбрана.
Накрая само тя остана.
Всяка нощ тя тихо, жално стене,
но войът й умира във нощта.
Тя иска друг път да поеме,
но път няма на ръба на пропастта...
А назад тя няма да се върне.
Мястото й вече не е там.
Просто кротко земята ще прегърне,
с пръстта ще стопли замръзналия храм
в сърцето си, което мира няма...
И радост няма. И ден. И нищо няма...
Само тъмнина. Но свята.
И с поглед, вперен в пълната луна,
вълчицата пронизва с рев нощта,
но този път по-силната е тя.
Този рев... спотайван сякаш векове.
Това чувство, дето вътрешно зове...
Точно той изпълни празнотата
в кръвта на мрака, в очите на луната
и вълчицата прескочи пропастта.
Сега тя е от другата страна.
Сърцето й тупти с безмерен такт,
от пропасти тя вече няма страх.
И сяда пак, на другата скала,
извива гордо към небето пак глава,
поглежда звездите, затваря очи,
и вятъра тихо, но диво шуми,
и пак вой ... от натежалите гърди...
Тя отваря очи... И пак гледа луната.
В зениците й крие се тъга,
но с малък лунен ореол –
една сляпа, мъничка надежда,
че на тази или следваща скала
може би я чака радостта...
Истинското щастие. Нощта,
но с най-топлата и жива топлина...

И тя остава там ... сама сред пустошта,
сред скалите, вятъра, звездите и нощта
да изтръгва с рев сълзите на душата си,
да търси пътя и скалите на съдбата си...
Да се води вечно от вълчата душа
и от вярната, единствена луна...

Jane
02 Яну 2007 г.

1204 прочитания
Коментари: 5
DIGHeaD #1, 02 Яну 2007 г.
ми това съм го коментирал директно на теб....великолепно...може дори тая дума е дребна да го опише и все пак )
dan444eto #2, 02 Яну 2007 г.
bravo mnou dobro
Servantes #3, 03 Яну 2007 г.
i na men mnogo mi haresa
The_Kiss #4, 03 Яну 2007 г.
Страхотно е...Браво !!!
Jane #5, 20 Яну 2007 г.
Благодаря ви многооооо! Радвам се, че цените това, което пиша..