Една самотна душа, останала завинаги сама

Тя седеше на пода в стаята си, облегната на стената. Гледаше отнесено през прозореца, а една сълза се стичаше по бузата й. Поредната пролята заради него. Но този път знаеше, че това е краят. "Не можем да бъдем повече заедно!"- отекваха думите за пореден път в ушите й. Сълзата се отрони, а от окото й потече нова. Внезапно телефонът й звънна. Ким прочете на дисплея името на приятелката си и вдигна.

- Здравей. Не, не ми се излиза, съжалявам. Може би друг ден. Чао!

Запрати телефона нанякаде, избърса сълзата си ряско и стана. Излезе от апартамента и се поколеба коя посока да хване. Тръгна надолу по улицата. Беше поредният горещ, летен ден. Но дори жаркото слънце не можеше да стопли самотната й душа.

Ето, че излезе на една сенчеста улица. Вървеше с ръце в джобовете си, а всичко около нея й напомняше за него. Уличната лампа, под която те се целунаха за първи път. Баскетболното игрище, на което той играеше, а тя го гледаше влюбено. А ето го и дървото с дълбоко издълбаните им инициали. А сълзите й капеха все по-често. Ким пресече шосето и пое по друга улица. Стигна до детска площадка и се загледа в децата, които играеха. Едни скачаха на въже, други се гонеха, а на една пейка седяха момченце и момиченце, държащи се за ръце. Отмина ги и влезе в парка. Повървя малко, а после седна на тротоара на една алея.

- Пак се срещаме. - каза някой зад нея.

Обърна се и го видя. Стоеше и й се усмехваше. Тя стана бързо и тръгна надолу по алеята с ускорена крачка.

- Какво искаш? Да не ме следиш?!
- Не, искам само да ти кажа защо не можем да бъдем заедно. Мисля, че ти го дължа.
- Нищо не ми дължиш. Махай се сега. - каза тя, бързайки надолу.
- Чакай. Аз...
- Не, махай се. Ще изпиташ това, което аз изпитвам сега, някой ден. Но любовта ни умря и те не можеш да я съживиш! Не се връщай назад от това боли...! - извика тя и отново се обърна, и продължи.
Той остана на мястото си. Тя излезе на някаква улица. Беше много разстроена. Но за момент се замисли и осъзна, че можеше да го изслуша. Поколеба се дали да се върне. И само след миг тръгна назад. Отиде там, където се бяха видили, но него го нямаше. Изтича на платното. Там видя спряла кола със счупено предно стъкло, спряла линейка, а от някаде идваше и полиция. Тя изтича натам. На платното пред колата лежеше той, облян в кръв с полу затворени очи. Ким падна на колене пред него и му хвана ръката. Парамедиците се бореха за живота му.
- Съжалявам, съжалявам - говореше тя - наистина съжалявам.
Ръката му се отскубна от нейната и падна на земята.
- Обичам те! Много те обичам!
Но вече беше прекалено късно. Той не чу финалните й думи...

На следващия ден, напук на всички метеорологични прогнози не беше слънчево и топло, а валеше проливен дъжд още от рано сутринта. По улиците не беше оживено, не пееха птиците и не играеха децата. Цилият град беше в траур, дори и времето. Но не природата беше най-тъжна. Имаше една самотна душа, останала завинаги сама.

Изпратено от: DEAD_GIRL