Краят на една любов

-Знаеш ли, любовта е нещо... странно. Изненадваща, ведъж толкова прекрасна и истинска, в следващия момент...- сякаш нещо заседна в гърлото й, за да не може да каже това, което мисли.
-... в следващия момент-ужасяваща, изпълнена с мъка и сълзи. - продължи тя с леко разтреперен глас.
-Никога вече няма... - учудих се какво ще каже, но искренно се надявах да не е една от нейните любими фрази: никога повече няма да обичам истински..., но за мое щастие каза - Знаеш ли, че вече го мразя?

Тя ми каза това и ми се усмихна. Този път искрено. Да, това момиче, което преди броени дни плачеше само щом го виждаше, колко е радостен, сега ми каза, че го мрази и е наистина щастлива!
-Преди не можех да го погледна в очите, но това е минало. От него са ми останали само спомените... толкова прекрасни... , но все пак-минало свършено!
Преди тя не можеше да му каже и дума, а сега беше решила да говори с него. С доста решителни крачки, тя отиде при него и му каза:
-Искам да поговорим, на знам за колко малко! - нямаше го вече треперещият глас, насълзените очи и тресящи ръце, беше останала само смелостта и решителността й. Той смутено каза "Добре." и се огледа за другите момчета. Останалата чат от разговора не я чух. Мислех си, че я познавам достаъчно добре, и че ще се върне отново обляна в сълзи. Явно обаче, че сим се лъгала! Върна се при мен, уверена, с достойнство и усмихната. Погледнах го и него - усмихнат. Попитах я за какво си бяха говорили:
-Казах му, че никога, каквото и да прави няма да ми върне изплаканите по него сълзи и че няма да ми открадне не забравимите спомени от миналата година! После си поспомнихме какви глупости бяхме правили и колко бяхме щастливи... Накрая му казах, че съм го обичала, но това е минало! Забравено минало...

Права беше... това бе... краят на една любов, по-красива от всичко на света... , по-карасива, но все пак НЕ незабравима...