Love Story - І част

Анелия шумно тръшна вратата зад себе си. Хвърли раницата си, строполи се на колене и скри лице в ръцете си. Едри сълзи се стичаха по мъничкото лице. Големите й кафяви очи бяха пълни с тъга и болка. Изведнъж тя стана, хвана първата чаша, която намери и я запрати в стената. Чашата се счупи на парченца, а Анелия, разглеждайки внимателно стъкълцата тихо прошепна:
-Точно като сърцето ми...

Преди месеци тя беше щастливо момиче. Харесваше Димитър - нейн съученик, а и той не беше безразличен. И не беше чудно. Ани беше много слънчев човек, изпълнен с голяма енергия. Имаше малко, сладко личице, с големи очи, в които винаги блестяха весели пламъчета. Освен това тя имаше хубава фигура, обичаше да се весели и смее, а на чувството й за хумор можеше да завиди всеки.

Цял месец тя беше гадже с Димитър и много го обичаше. Връзката им се градеше върху летни емоции (беше лято-сезонът на ваканциите и забавленията) и върху доверие. И така Ани отиде на море, а Димитър - на планина. Дните минаваха мъчително бавно за Анелия. Нито морските вълни, нито жаркото слънце можаха да заличат любовта й към Митко. Тя нямаше търпение да го види отново. Но щом се върна от морето, той не дойде да я посрещне, не отговаряше на sms-ите й и извръщаше глава щом я видеше. Тя разбра, че той не иска да има нищо общо с нея, че никога не я беше обичал, а тя така наивно вярваше на хубавите му думи, че като си помислеше каква глупачка е била й се искаше да се самоубие. Не знаеше какво го бе променило така, искаше само да го мрази, да го ненавижда, но... не можеше. Наричаше го мръсник и говедо, но въпреки това го обикваше все повече и повече. Димитър знаеше това и се забавляваше да гледа как лицето й пребледнява когато мине покрай нея. Харесваше му да я измъчва като гледа право в очите й, докато тя изместваше поглед и заплакваше. Той не знаеше какво е любов и се гавреше с чувствата й така жестоко, че Ани не веднъж беше мислила да сложи край на живота си. Неговото безразличие я раняваше дълбоко, но тя все пак имаше нужда да вижда ледено студените му очи. По ирония на съдбата те отново се озоваха в едно училище, дори и след като напуснаха старото. Това още повече усложни положението й, защото когато го видеше забравяше за всички обиди, които беше изтърпяла и искаше само да го притисне и запази в обятията си завинаги.

Най-добрата й приятелка - Таня, беше до нея когато сълзите й не спираха. Повтаряше й, че той не я заслужава, че не може да й стъпи на малкия пръст, но нищо не помагаше. Ани не можеше да го забрави, тя просто го обичаше и това бе по-силно от нея...

Постепенно обаче тя се научи да минава покрай него с високо вдигната глава, научи се да бъде безразлична и студена точно като него. Но тава беше само маска, защото веднага щом стигнеше вкъщи, се разплакваше силно и неудържимо.

Видял, че на Анелия явно не й пука за него, той реши, че още не я е измъчил достатъчно и й изпрати sms в час по английски: "Излез пред вратата ви. Чакам те! Митко"

Ани подскочи на стола си и пред изненадания поглед на Таня отиде при госпожата и поиска разрешение да отиде до тоалетна. След утвърдителния отговор тя изхвърча от стаята. Пред вратата я чакаше Той. Моментално я хвана за ръката, притисна я към себе си и я целуна. Ани беше на седмото небе от радост. Върна се в час с червени бузи, усмивка на уста и познатите весели пламъчета в очите...

Таня не можа да я познае. Откога не я беше виждала толкова щастлива. През всичките тези месеци, Таня беше страдала заедно с приятелката си и правеше всичко възможно да я разведрява и успокоява. Ето че от няколко дълги месеца насам, Ани за първи път се усмихваше. Таня също се радваше с нея, въпреки че дълбоко в сърцето си се съмняваше в искреността на Димитър...

И наистина той нямаше никакво намерение да остави душата на Ани да се успокои. Беше като дяволче, което си играеше безмилостно със сърцето на бедното момиче, докато на лицето му играеше злобна усмивка. Димитър нямаше да бъде отново с Ани...

На другия ден след случката в училищния коридор, той отново не я поздравяваше и дори не я поглеждаше. Това продължи седмици наред, а Ани продължаваше да го чака да й се обади или просто да я погледне...

Най-накрая след като страда мълчаливо по него цяла година, Ани реши да го забрави. Понякога обаче тя тайно от Таня вдигаше слушалката с намерение да му се обади, но винаги се отказваше с мисълта, че не е глупачка, която този идиот може да използва когато си поиска. Затова колкото и да я болеше тя никога не му се обади.

Един ден телефонът иззвъня:
-Здравей - Ани изтръпна. Същият познат, обичан и така желан глас.
-Здравей - тя се опита да запази самообладание, но гласът й трепереше - Какво искаш?
-Хайде да излезем! Съжалявам за преди...
Ани се изкушаваше, но разбра, че той не съжалява ни най-малко за това, което й беше причинил, а просто в момента нямаше гадже и я използваше отново да временна играчка. В нея се надигна гняв:

-НЕ! -извика тя и му трясна слушалката.
Доволна усмивка се появи на устните й. Почувства се силна и жива:
-Вече никой няма да ме използва, никой няма да си играе с мен. Вече не съм глупачката отреди една година. Сега е мой ред да бъда щастлива!