Нова страница, нов живот

Това, което ще напиша.. би трябвало да го споделя с приятел или близък човек, но не останаха хора, които да изслушат проблемите ми и да споделят болките ми.. Аз събирах и търпях.. слушах и съветвах, плаках и утешавах.. Брой не знам на хората, които са излели душите си пред мен.. Живях с техните болки, а забравях моите.. Помагах за техните връзки, погубвах моите, създадох много имиджа.. а започнах да губя своя... Изстрелях почти непознати нагоре в йерархията, а самата аз слязох стъпало надолу.. Изучих неуките, уважих бездарните... но уважение към мен не видях. Спасих десетки.. но сега не зная как да спася себе си.

Израствайки видях много неща.. Минах през много препятствия.. Много несполуки имах и много трески се забиха в краката ми по пътя.. Спъваха ме дървета и камъни, падах и ставах, връщах се хиляди пъти, но не се отказах. Спирах почивах и продължавах напред, споделяйки всичко, което съм видяла по пътя си.. и сочейки на тръгващите след мен правилната посока. Зная че не съм единствената, която се е чувствала така. Днес, ден не знам кой от недългия ми земен път на младото тяло.. душата ми блуждае. Натрупала опит от неща, които не е нормално да е изтърпяла на тези години. Много хора се поучиха от грешките ми, много хора чуха съветите ми, но в последствие забравиха от кого са ги получили. Забравиха съществуването ми, легнаха на чуждата мъдрост... неосъзнавайки, че не знаят и половината от нея, и че казаното преди се изчерпва след време. Идва момент, в който отново им трябва помощ и приятелско рамо. Но него го няма.

С риск да звуча самохвално, егоистично... вярвам в правотата си. Капка по капка събирах проблемите на познатите си, и давах всичко възможно от себе си, за да се разрешат. Загърбвах собствени чувства, за да угодя на чужди. Премълчавах болката, стисках зъби и с усилие празнувах с щастливите. Сърцето беше отворено за всеки, който търси утеха и разбиране, за всеки, който има нужда от помощ и изслушване. Нямаше кой да изслуша мен. И да разбира се, че и аз имам нужда понякога от истинско приятелско рамо.. Но, за да се облегна, първо трябваше да си платя.. Да засвидетелствам, и да купя една прегръдка.

Търпението е най-силната ми страна. Но то понякога се изчерпва... Наивна съм, да, признавам си. Най-голямата грешка в мен е това, че безрезервно вярвам в изконната доброта на човека. Винаги виждам светлото, слагам на заден план пороците.. и явно това днес ме съсипва. Боли, когато се огледаш и не видиш друго освен празнота. Раздал си всичко, и чувството че си се превърнал в кошче за душевните отпадъци на другите те сломява още повече. И идва онова толкова познато, и толкова плашещо чувство, а именно - самотата. Винаги съм се плашела от нея.. страхът от това да нямаш онова бленувано рамо. Когато си слаб, дори да нямаш нищо друго, освен един човек до себе си, ето тогава си най-богатия. Да поплачеш, да споделиш.. А не като мен да преглътваш и натрупваш в себе си всяка тъга, справяйки се сам с трудностите, знаейки че не мога да разчитам на друг. А как мечтая да има някого, на когото мога да се обадя по всяко време дори само за да чуя гласа му. Да знам, че има някого зад гърба ми и че ме подкрепя. Така,както подкрепих доста хора.. но не успях явно да заслужа тяхната подкрепа. Когато имаш житейски опит, като моя, понякога се случва така, че сам не можеш да се довериш на друг. Идва един момент, в който всички предателства ти алармират за следващо... Тук е инстинктът за самосъхранение.. Който подсъзнателно те кара да се затвориш в черупката си и да не показваш носа си навън. Въпреки че ми се случва точно това, сега осъзнавам че има една вратичка в моята черупка, която допусна много хора.. и днес те разрушават покъщнината ми. Никога не съм очаквала да ми се връща това, което съм дала. Единственото нещо, което очаквах и което исках беше и е уважение. Дори най-големите врагове се уважават. А аз постепенно осъзнавам, че дори най-близките ми хора, тези които допуснах най-близо до себе си и с които споделих целия си опит, не ме уважават. Редица действия, хиляди думи и погледи, които ме нараняват до такава степен, която ме кара да избирам така страшната и омразна самота, пред контакта си с тях. Не зная дали те самите осъзнават как бавно ме убиват и стъпкват.. Или пък го правят нарочно. Не знам.

Странното е, че при толкова неща през които съм минала, които съм преодоляла и са ме направили дори по-силна, неща, които по принцип или сломяват или убиват... или довеждат до деградация на душата, не са ме засегнали.А едни хора,недорасли да разберат смисъла на казаното и да оценят това,което получават даром.. ме нараняват повече. Имало е дни в които си мисля, че би било добре някога да ме бяха убили наркотиците, отколкото да преживявам днес това потъпкване на моралните ми ценности и привързаността ми. Замисляйки се, как да продължа.. притъпявам болката и се изправям.. единствения начин, който сега виждам е да спра да прощавам. Вярвам в втория шанс, и смятам че всеки един добър или лош, го заслужава, но не смятам че в живота има 3-4 втори шанса, такива каквито аз давам. Докато прощавам още и още, ножа ще продължава да бъде забит в гърдите ми, да се върти и забива все по-навътре, докато накрая не пробие сърцето. А тогава не знам дали ще има спасение.

Да, може би аз самата имам нужда от един втори шанс. Да затрия всичко,което ми е причинено. Оставяйки го зад себе си като част от житейския опит. Трябва ми една крачка напред на чисто. С нова обстановка, с нови хора.. и с ново желание за живот. Защото съм на път да го изгубя, защото ако остана тук, ще продължа да задълбавам и ще стигна до това което ме ужасява и плаши-до пълната самота.

Смятам, че не само аз, а и много други лутащи се и търсещи доброто начало, имат шанс за една нова, бяла страница. И пожелавам на всеки, които има нужда от нея, да намери силата и начина да я обърне, и да намери своя път. Надявам се не съм ви отегчила, а съм ви накарала да се замислите за следващия ход на шахматната дъска на живота си. А за себе си се надявам, да успея да възстановя търпението и да утроя волята си за нов ход напред.

МИР.