Обичам те и винаги ще е така...

- Чао. Обичам те... - изрече нежно Владо и целуна Силвия.
- До скоро - отвърна тя.

Силвия не можеше дори да се усмихне. С всяка една мозъчна клетка се опитваше да си внуши някак, че трябва да се усмихне, че трябва да се чувства единствена и уникална, че трябва да е щастлива от факта, че най-сетне спечели момчета на мечтите си, но сърцето й не трепваше както преди... А преди тя се бореше, за да го спечели, бореше се за любовта му. А беше толкова недостижима! Едва сега, когато я получи, тя не изпитваше същата изгаряща любов. Не можеше да си обясни защо! Всички й повтаряха „Ето, казах ли ти че ще се получи! Спечели любовта му! Радвай се... бъди щастлива!” Тези думи постоянно се въртяха в главата й. Но колкото и да си внушаваше, тя всъщност не изпитваше нищо към него...

- Ало?
- Здрасти, Си! Аз съм, Иво.
Сърцето й трепна. Иво... да, това момче я побъркваше. Наскоро се запозна с него и от тогава тайничко изпитваше някакви чувства, които се опитваше да скрие.
-Здрасти-и-и! Как си?
-Ами, добре съм. Искам да те питам дали ще можем да се видим днес, някъде на кафе?

Си не повярва на ушите си. Той я канеше на среща! Толкова неочаквано й се стори. Тогава се сети за Анна - сегашната му приятелка и за Владо! Да, Владо... Какво щеше да стане, ако приеме поканата. В момента тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за Иво и внезапната покана.

- Да, разбира се! - отвърна тя.
- Добре тогава... Всъщност ела у нас! Родителите ми ги няма. Нека поговорим у нас на спокойствие.
(„У тях?!” помисли си Силвия.) -Ами, добре, след мъничо идвам.
Тя затвори телефона. Едва сега осъзна какво беше казала... За миг се поколеба, поглеждайки снимката на Владо на масичката. Разумът й казваше „Стой!”, сърцето „Върви!”. Стоеше втренчена и се питаше дали всъщност е редно да иде. Тогава телефонът звънна и я извади от мислите й:
- Да?
- Здравей, слънчице!
- Владо?
- Позна! - засмя се той.
- Ъ-ъ, защо се обаждаш?
- Забрави ли? Днес имам мач. Реших да те подсетя да дойдеш! Не можеш да изпуснеш последния мач за сезона, защото ние ще победим! (Си съвсем бе забравила за това.)
-О, да! Разбира се, че ще дойда. Чакай ме там.
- До скоро тогава.
Тя затвори телефона. Още веднъж, в рамките на няколко минути, направи погрешна стъпка... Още една лъжа в тяхната връзка. А колко виновна се чувстваше само! Изпитваше огромно съжаление за Владо и изгарящо желание да иде при Иво. Кой знае какво имаше да й казва?! Любопитството и вината водеха ожесточена борба с сърцето й. Борбата бе толкова жестока, че Си избухна в сълзи. Не знаеше какво да прави, не знаеше! Обвиняваше се за глупостта й, обвиняваше се за чувствата, които изпитва към Иво. „А тези чувства трябваше да са за Владо” - каза си тя. След няколко минути спря да плаче. Любопитството надделя, и въпреки голямата вина, която изпитваше, тя все пак реши да иде при Иво.

...

- А, ето те и теб - усмихна се Иво. - Влизай! Благодаря, че дойде.
- За нищо... Какво има?
- Искам да избера подарък на Анна.. Скоро има рожден ден, нали се сещаш... Би могла да ми помогнеш.
Силвия го погледна с многозначителен поглед и едва едва се усмихна. А в момента изобщо не й беше до смях! Как можа да си го помисли дори! Та той си има гадже, тя също! В този момент на нея й се искаше да беше далеч оттук... Някъде... при Владо! Владо, да! Мача!
- Съжалявам, Иво... Сега се сетих. Владо има мач, последният от сезона. Трябва да съм там.
- О, да.. Извинявай тогава. Да те закарам?
- О, няма нужда. Е, до скоро.
Той и се усмихна.
С бързи крачки тя прекоси двора на къщата му. На оградата се натъкна на Анна.
- Здравей, Си! Какво те води насам?
- Амм... Питах Иво дали ще гледа мача на Владо днес.
- Като заговорихме за мача. Си, ти си късметлийка. Незабавно отиди там. Не пропсукай нищо.

Без да знае за какво става въпрос, тя се запъти натам. Оставаха й няколко пресечки до стадиона. Скоро щеше да е там. В този момент толкова искаше да прегърне Владо, да му каже "Обичам те" и да му се извини, макар и той да не разбере за какво! Толкова й се искаше, че тя се затича... Внезапно се спря. Сякаш малко пламъче се проплъзна из цялото й тяло, сякаш търсещо сърцето й се запъти натам и запламтя в огромен пожар... огъня на любовта сякаш се запали отново. Си не знаеше къде се намира от внезапната изненада. Чуваше само отделни гласове и виждаше само едно - "Си, обичам те! Никога и никоя не съм обичал повече от теб! Ти си всичко за мен! Обичам те!". Този надпис се вееше, избродиран на огромен плат, над целия стадион. Всички погледи бяха насочени натам. А погледът на Си гледаше само и единствено красивите, искренни очи на Владо. Едва сега разбра колко много го обича! Едва сега осъзна, че не може без него. Той стоеше сам на огромния стадион, заобиколен от хилядите любопитни погледи, чакащи да узнаят коя е щастливката. А тя стоеше като вкаменена. Опитваше се да забрави за всички други... Затича се към Владо и го прегърна, както никога до сега. Топлината и любовта, която изпита в този момент не можеха да се сравнят с нищо друго на света! Единственото, което тя успя да каже бе:
-Извинявай! Обичам те и винаги ще е така...