Стъклено сърце

„Имаш ли сърце?” Странно, че попита... Имам, но то е стъклено, трябва да го пазя. Не се сърди, но не мога да ти го даря. То стои затворено зад стъклената витрина на душата ми. Не мога, не... Веднъж то се счупи, само как се счупи.... „Не те обичам вече”, каза той и за миг се чу звън от счупени стъкълца. Те се разпиляха из душата ми, разпиляха се навсякъде... на хиляди малки парченца, всяко едно добре се бе скрило, а само как трудно ги намирах! Без изкрящото сърце, душата ми потъна в непрогледен мрак.

Минаха месеци, години, събрах всички парченца, които така умело се бяха скрили във всяко кътче на душата ми. Намерих ги и започнах да ги сглобявам. Но всяко едно късче, поставено на мястото си ми напомняше за него, напомняше ми за онзи миг, в който чух онези страшни думи. Но аз не спрях, продължавах да редя този пъзел. Болеше да...но аз исках отново в душата ми да изгрее онази светлина! Борех се до край, когато остана едно, едничко стъклено парченце. За малко се замислих, дали да продължа, дали искам отново да мога да обичам, дали бих понесла още един път сърцето ми да се пръсне на хиляди парченца. Може би не, но аз бях длъжна да опитам. Сложих и последната част на мястото си, и ето... аз пак имах сърце, душата ми отново заблестя! Но след болезненото счупване, то бе станало по-крехко. Изплаших се, и заключих го дълбоко в душата си...

И ето, то е още там, зад витрината на моята душа. Не мога да го поверя на теб, защото ако то пак се счупи, никога няма да имам смелостта и силата.