Старата върба

“Погледни ме! Казах ти да ме погледнеш!” Вики беше толкова бясна, че не можа да стърпи гнева си. Сълзите се стичаха по лицето й. Тони дори не искаше да я погледнe. Бе навел глава надолу. Той пречустваше, че каквото и да каже ще е излишно, защото знаеше, че е виновен. “Обичал ли си ме някога? Защо ми причини това?” Вики продължаваше да вика. Но той нито я погледна в очите, нито отговори на въпростите й. Тя просто стана от пейката и тръгна сама по улицата. Вървеше, а вятарът сякаш и шепнеше “Сама си... отново си сама!” Уморила се от всичко и от всеки, тя не спираше да мисли за безбройните гадни неща, случи ли й се в послените няколо години. Изведнъж се спря, замисли се и видя една непозната улица за нея. Продължи, в края й имаше красив парк с една голяма върба по средата. Вики седна под нея. Времето бе найстина доста студено, но тя не усещаше студа, единственото ледно място сега беше сърцето й. Токлова горчиви сълзи изля под върбата, или по-точно под плачеща върба. В задния джоб на дънките си винаги носеше малко ношче. Тя го извади ... обърна се и с найстина голяма болка издълба на кората на дървото инициалите на момчето , което й причини толкова мъка. А върбата си стоеше просто така... неподвижа и безмълвна.
-Защо и аз не съм като теб върба? Токлова си красива, може би без душа и без хора около теб, който непрекъснато да те нараняват... Защо и аз не сам върба?
Вики погледна часовника си и онемя. Не бе усетила колко много време седеше и плачеше под върбата. Помисли си, че баща й сигурно се притеснява и побързала да се прибере вкъщи. Прибирайики се, непрекъснато мислеше за Тони - момчето, което тя безкрайно обичаше и въпреки че беше едва на 15, любовта найстина бе изпълнила сърцето й. Плачейки, тя се сети и за онзи гаден момент, в който той се бе поддал на изкушението... Но все пак Тони й беше казвал, че никога не би погледнал друга, че тя за него е единствена и никога, никога няма да й причини болка. А какво се оказа... направи най-голямата глупост в жовота си.
Вики имаше приятелка, Мария... най-добра... била неразделни, но когато двете момичета навършили 13, Мария заминала за Испания. Вики останала сама... чуствала се така празна, така самотна, докато след 2 месеца не срещнала Тони.

За две години заедно, тя не мислеше, че на този шибан купон по случай завръщането на Мария, любовта й ще се поддаде на изкушението. Да, Мария бе русо момиче високо 173, с красиво лице и едва ли някое момче би й отказал, а тя в Испания се бе научила найстина да получава това, което иска.
Това са накратко нещата, които непрекъснато се въртяха в главата на Вики по пътя към дома й. С насълзени очи тя отвори вратата, каза “Добър вечер” на баща си и се качи веднага в стаята си. Там цяла вечер толкова плака, че както се казва очите и пресъхнаха.
-Още те обичам, проклетнико - каза тя и прегърна плюшеното зайче, подарено й за петнайстия й рожден ден. Тъкмо в този момент телфона звънна ... беше Мария. Тя се опита по един или друг начин да втълпи в главата на Вики, че всичко е било грешка, че и тя и Тони съжаляват са случилото се, и ако се разделят заради това, тя никога няма да си го прости... Тъ-Тъ-Тъ... Вики затвори телефона не и се слушаха прости обясния, от това момиче, което бе коренно различно от момичето, което и бе най-добра приятелка преди две години. Без да мигне цяла вечер, Вики прекара в размисли и сълзи. На сутринта нещо я дърпаше към старата върба от парка в непознатат улица. На две преки от дома й стоеше Тони. Той я извика един, два, три пъти, но тя така и не се обърна... тогава я догони, хвана я за ръката и в първия момент каза само - Обичам те! Малко мълчание и след това безкраийни сълзи, търсене на прошка ... от негова страна .. Той й я обеждаваше, че наистина... няма смисъл да живее без нея! Вики се отскубна от него ии продължи по пътя си, без да каже нито дума. Изведнъж нещо в нея изкрещя “Ей Глупачке, какво правиш? Та ти го обичаш повече от живота си” Тя се обърна, затича се и го прегърна много силно. След дълги обяснения тя поиска да покаже на Тони върбата, старата върба. Там те прекарваха всеки ден, но до неговите инициали вече имаше и едно друго име, име, което красеше кората на дървото, а именно “Вики”. Това е старата върба, на която до ден днешен има две имена на две невини деца.